продължи със следващата точка.

— Изчислихте ли „пи“ до шест милиарда сто петдесет и седмия знак, както наредиха душевадците? А!? А-а-а-а-а-а! Вие по-младите глаголари все се мислите за специални; вие все сте най-знаещите и най- можещите. Нали бе?!

Тошо вече бе свикнал да се сепва от гневните словесни обстрели в стил бай Гошо, така че прие леко поредното.

— Да. — отвърна с хладнокръвна ирония той.

— И отговаря! — гръмна Гошо и задири подкрепа в лицето на примляскващия, с наслада, Пешо, който бе връстник на Тошо, но малко по-улегнал в духовно-нравствено-морално-етично-възпитателно-личностно отношение. Доволната физиономия и пълната му уста пееха в хор, че той няма намерение да мине на страната на ядосания старши програмист.

— Ти пък що мълчиш като пукал бе?! Да не би да го защитаваш!? И ти ли бе? Аман от вас; млади глаголари, с млади глаголари недни!

„От една клетка, в друга…“ — помисли си Емил и усети как хладната тръпка на отчаянието заледява душата и смръщва веждите и устните му. —

— Ще опитам да я отворя… — рече, сломен, той.

„От една клетка на паметта, в друга…“ — помисли си Ана. Тя се боеше, че ще бъде невъзможно да отворят вратата, имайки предвид поведението на обкръжаващата ги действителност до момента.

— Ще ти помогна. — рече тя.

— Няма смисъл да ми помагаш. „Мога и сам да разбера, че е безнадеждно залостена.“

Емил се озъби на сребристата, огледално излъскана врата, в която се оглеждаше и приятелката му, и яростно задърпа пръстеновидната хватка, помагайки си с неголямата тежест на тялото, отпуснато назад за допълнителна теглителна сила. Борбата се оказа безсмислена — вратата не мърдаше дори на половин косъм. Хватката обаче, малко по малко, поддаваше, и накрая се отскубна от основата си. Под действието на собственото си усилие Емил полетя назад, стиснал дръжката в ръце, и се хлъзна, по гръб, на пода пред Ана. Тя не опита да го хване, защото знаеше, че няма да успее да удържи тежестта му; а ако бе посегнала, и двамата щяха да паднат, без тя да допринесе с кой знае какво той да не падне лошо, ако полетът му клонеше към лошо падане. А може би би било хубаво да паднат заедно, дори да е имало опасност и двамата да се наранят?

— Добре ли си?

— Нищо ми няма, ако не броим, че усещам признаци на вбесяване. — с безпомощна интонация проплака Емил.

Плаха безкрайностна безпомощност блъскаше по вратите на съзнанието и на Ана, но нейното бе по- силно.

— Нали… Нали… Нали сме двамата? — потърси преграждения срещу нея тя, и подаде ръка на Емил, за да му помогне да стане.

Младежът се насили да се усмихне.

— Ти си единственото, заради което момче като мен намира смисъл да се изправи пред безкрайния черно-бял коридор без изход, вместо да потъне в мрака на черната му половина…

Девойката се усмихна горчиво и сложи ръка на рамото на младежа.

— Ще намерим изход. Няма начин да не успеем. Занимавал ли си се с Физика на вратите, входовете и изходите?

— Май че не. — постоплен, от ръката и усмивката й, отвърна отчаяният Емил.

— Според един от принципите й, ако има вход, то задължително има и изход, защото ако влезеш през входа, то той се превръща в изход.

— Но този вход вече не е изход…

— Човек никога не бива да бъде уверен в лошите си предчувствия. Колкото и показания за зле отиващите си предчувствия да притежаваме, винаги трябва да вярваме, че грешим, защото нищо не се знае със сигурност, докато не се случи.

— Красива неизпълнима надежда…

— Защо? Загубиш ли вярата в благополучния завършек, губиш и сили да се бориш за постигането му. Трябва да вярваш, дори да си в най-безизходното положение.

— Защото в безизходицата нямаш друг избор…

— Виж мен — аз съм уверена, че ще намерим изход от тук! А ти не си — значи има избор.

— Радвам се, че ти си уверена, защото си едничката ми надежда… Не вярата, че ще намерим изход…

— Още дори не сме тръгнали да го търсим. Стегни се! Провесил си нос и още малко ще заплачеш, без да си направил усилие да се увериш, че има за какво да го правиш. Не се ли… Не бива да изглеждаш така пред мен.

— Не бива… — призна си провесилият нос. — Защото момчетата не плачат, нали?

Не плачат тези, които не ги боли толкова, че слъзните им жлези да се задействат и да започнат да изливат скръбта през сълзите… Онази горила с плакатите сигурно никога не би се опечалила толкова, ако ще да се намираше не в началото, а по средата на безкраен коридор…

— Онази горила беше дивак, а гърдите му бяха по-големи отколкото на някои жени. Сбъркал е върху какви полови белези да наблегне, защото се мисли за мъжкар, а не за мъж.

— Аз не съм „мъж“, а такъв, какъвто съм. Когато съм тъжен малко повече, отколкото сега, плача, защото ми се плаче. Не знам защо… Сълзите текат по собствена воля — не защото искам или не искам… Знам, те са отрицателен показател пред другите; може би пред теб. За скапано съжаление нямам проклетата им схема на действие, нито имам представа на какви точно принципи работят; а дори и да имах, едва ли бих могъл да ги променя така, че да намаля чувствителността им… — издекламира момчето.

— Сълзите не са отрицателен показател. Не исках да те засегна, а да те убедя да не си тъжен сега. Имаш мен до теб?! — настоя Ана и прегърна Емил, който постигна една от основните цели на поведението си, макар да не го съзнаваше.

— Страх ме е, че те срещнах тук и че се намираме в положение, в което от едната страна сме в задънен коридор без изход, а от другата — пред безкрайността…

— Колко пъти да ти казвам да ми се довериш?! Сигурна съм, че коридорът не е безкраен и ще намерим изход.

— Добре де, ще намерим изход. — съгласи се Емил и отново призна пред себе си, че Ана умее да го успокоява, каквото и да му говори. — Първото, което ми хрумна, като отвори вратата на асансьора, беше че се намираме в болница. — той взе да връща нормалния си облик.

— Имаш право, че прилича на някои болници, но черно-белите, блестящо излъскани, стени ми се струват пресилено кичозни за такава… — намигна Ана.

— Да… — подсмихна се, под мустак, отчаяният младеж. — Играеш ли шах? — второто, което му мина през ум, при вида на карирания под.

— Интересна игра, но малко омръзва.

— С кои фигури ще играеш? — попита Емил.

— Все едно.

— Тогава най-добре да хвърляме жребий.

— Добра идея.

Емил заровичка във вътрешния джоб на якето си и имаше късмета да открие в него цяло богатство от сребристи 20 стотинки. Заподхвърля ги, за да въведе монетата в работен режим.

Първият от пробните опити излезе ези. И вторият, и третият, и четвъртият;… и десетият път.

— Пада се все ези! Жребият няма да е честен така.

— Не се пада все ези, а само десет пъти. Дай на мен.

Ръката на Ана метна стотинката: ези. И пак: ези. Още веднъж: ези. С другата ръка: ези. Отново: ези. Така, че да се търкулне по пода: ези. Пак да падне на пода: ези.