Тичко се бе разположил, нашироко, на бяла пластмасова маса с червена покривка и, с наслада, смучеше червеникаво-кафява газирана напитка през сламка. Около него бяха насядали негови съученици, а на съседните маси се мяркаха още съученици, съученички и съучилищнички. Някои — ох-о-о-о-о — много готини момичета. Други — не чак толкова готини.

Слънцето напичаше, но бе ранна пролет и малко хладничко, затова Тичко и приятелите му на масата се бяха увили с якета и пуловери. Известна друга бройка от посетителките в кафенето обаче изглежда се бе калявала дългогодишно да преживява при ниски температури без дрехи, и щедро даряваше разголените си бедра на ласките на гъделичкащите лъчи и на щипещия, влажната кожа, вятър.

— Ти-ти-ти, та-та-та, ти-ти-ти? — изтитика въпросително съученикът със слънчеви очила, окачени на домашно плетен вълнен пуловер, под който не прозираше купешки памучен потник, но вероятно имаше.

— Та-ти-ти, та-та-та, та-та, ти-та, та, ти, та-ти! — отговори момчето, навлечено с вносно черно шушлеково яке.

Този с раницата, сложена да спинка в скута му, изпъна устни, под дйствието на репликите на приятелите си, и също си каза думата.

— Ти-ти-ти; та-та-ти, та-та-та, ти-та-та, та-та-та-ти, ти-ти, та-ти-та-ти, ти-та!(1)

Тримата се разкикотиха и задружно заминаха към барчето, за да си купят нещо за хапване, докато Тичко се блещеше и умуваше какво ли смешно са си изтитикали. Само една самотна девойка по дънки, — явно тя не се бе калявала да моржува — седнала зад гърба на спортното яке на Тичко, тихо изрази чувство на съпричастна забава от дочутия игрив момчешки разговор. Девойката изчака тримата да влязат в закритата част на кафенето и да поръчат, след което ги последва.

Вътре бе по-ненаселено отколкото навън. Само две навлечени дългокоси момиченца от първи курс, които по-големите наричаха „зайкини“, бъбреха на една маса, а две момчета от втори курс, носещи гордото звание „зелки“, обсъждаха как е завършило вчерашното „суперфутболно“ дерби.

Тримата татитикащи младежи чакаха да им направят сандвичите, когато на бара се зададе девойката, също за да си купи обедка.

— И за мен с доматен сос, но без горчица. — заръча тя, докато очите й се смееха на момчетата.

Това с тъмните очила, окачени на пуловера, по невероятна „случайност“ се бе оказало тъкмо до момичето; той бе искрено впечатлен и срещна погледа му, който боязливо търсеше неговия.

— И ти ли си на курса по радизъм? — попита неуверено момчето, въпреки че знаеше отговора, защото курсът беше само за момчета; искаше му се да я вижда и там, и, ако може, навсякъде.

— Не съм. — отговори то, докато в душата му се бореха два стремежа: да гледа момчето в зениците; и да гледа накъдето и да е, само не натам.

— Аз съм Иван. — усмихна се, след кратка пауза, момчето и подаде ръка за здрависване.

— Ан… Антоанета, приятно ми е. — засмя се срамежливо момичето и отвърна на поздрава.

Какви врати може да отвори някакво си та-ти-та-ти… — мислеше си Тичко. — Ваньо и Тони се заглеждаха отдавна, но имаха лошия късмет да бъдат участници в най-завързаното положение: плахо момче и стеснително момиче. Ако не беше тати-титито, знае ли се дали щеше да се намери свързващ съобщителен проводник между тях, че да се запознаят… А после толкова се обичаха…

Мъжагата изказа отговора си чрез пръстова гимнастика с копчето от пулта за управление: „т-а-а-а-а та-ти-та та-та“, което на езика на АТ-11 бе равносилно на шарени черги, фойерверки и калейдоскопични префърцунени пърстроцветни чудесии да се връткат върху стената в дълбочината.

(1)

Младежите използват кирилската морзова азбука, където „ти“ значи „точка“ (къс знак), а „та“ — тире (дълъг знак).

— Сос?

— Доматен!

— С горчица!

Докато броеше мехурчетата в чашата с газирана напитка, Пешо мислено си бе пуснал запис на нейната най-нова реклама:

Огромна тлъста, пълна; бавно въртяща се, пластмасова прозрачна бутилка с шарен етикет, до която се изписва: „Това е…“ и изведнъж всичко изчезва, защото, не щеш ли, колегата Тошо — по-рошав от Пешо; на видима възраст колкото него — безцеремонно пръсва мехура на замечтанието на връстника си с мек ритник по изпречилата му се, насреща, врата.

— Минтел пускат петия Петак на 5.55 Гигахерца! Гледайте какво чудо! Завъртя ми главата от възторг!

„Петак“-ът бе най-известният свръхбърз хиперусъвършенстван микропроцесор за настолни малки и големи лични изчислителни машини в Ада. Петата версия бе достигнала до 99-разреда и изпълняваше по 19 инструкции наведнъж, без оглед дали са с плаваща запетая или със засушена точка; освен това, като суперизгодна добавка клиентът получаваше талон за намаление при покупка на тиган, тенджера или микровълнова фурна без предавател, защото машината имаше възможност да работи като нагревателна плоча, размер „микро“, за обикновена печка тип „Радовец“; и като микровълнов предавател.

Гошо, за миг, забави скорострелното блъскане по клавишите; изсумтя гневно и продължи да трака, като картечница, по злощастните копчета.

— Шемет! Деветнайсет действия за един такт! Теоретична върхова производителност 105 милиарда сметки в секунда! За едно премигване на изнервен човек пресмята „пи“ до 69999-тия знак, докато в същото време можеш да играеш на „Трус 4“ с всички подробности, без никакво насичане! 339 милиона транзистора, произведени по 0.069 микронна тройносмесена технология: силиций върху изолатор, биполярен допълнен метал-окис-полупроводник и силиций върху сапфир. Мамата си трака!

Викаше ли викаше развълнуваният Тошо, ръкомахаше с новия брой на вестник „Транспютри“ и се тресеше от възхищение; а програмистът, на когото бяха прекъснали въображаемото рекламонаблюдение, сдъвкваше предпоследното парче

от вкусната, сладка, приятно ухаеща, негова любима изкусителна каково-млечна „Кума Лиса“ и си мислеше.

„Добра новина е, че излиза Петак Пети. Тия данни обаче, кажи-речи, ги знаехме откакто Минтел рекламираха бъдещото си творение преди два годишни всеадски срока, когато пускаха първия четвърти Петак… И какво ни грее? Само да се ядосваме какви чудеса има по света, докато душевадците ни вадят клетите души.“

Тошо пристъпяше към Пешо — който вече преглъщаше предпоследното парче на шоколадчето си.

— Пише, че първите 999 бройки са с отключени врати за пържене и всеки, купил си от тях, ще получи по 440 мегахерца напълно безплатно заедно с тиган или казан (по избор) и петлитрова (двайсет, ако избереш казан) бутилка Казанско, три пъти рафинирано първокласно олио!

„Тошо бе, намери кога да говориш за Петия Петак, да му се не види.“ — продължи да си мисли Пешо, — „И нямаш мяра, мама му стара.“ — предчувствайки, че картечницата на колегата Гошо ще започне да стреля с други патрони.

Гошо бутна посивялата, някога бяла, клавиатура; обърна се толкова рязко, че за малко не се сецна, и изригна.

— Нямаш ли си друга работа, а си дошъл да ми вдигаш кръвното?! За петорни петаци ми говориш, като че ли не знаеш, че в тая дупка едва връзваме прости двойки, тройки и четворки!? Не те ли е срам? Не е достатъчно, че се мъчим с тия бараки, а той, нахалникът, дошъл да дразни с най-новите свръхбързи превъзходноусъвършенствани машини?! — изстреля Гошо и остави пауза, за да могат учениците да схванат урока.

Пешо издърпа последното парченце „Кума Лиса“, което лукаво се скатаваше в ъгълчето на съвършено гладкия станиол и го поднесе към покафевялата си лакома, подхилкваща се, устичка; а урокът на Гошо