— И не ти ли мина през ума, че метлите могат да се движат не само чрез антигравитация или „вълнови кваркови субйони“, а с най-обикновена магия?

— Не.

— Затова не ще да лети твоята! Трябва първо да повярваш! А ако ми подметнеш защо не лети моята ще ти кажа, че… Тя не ще, защото… защото е инат!

— Машина със сложността на летяща метла, която се управлява с мисъл — както се случва според представите за вълшебство — би изисквала изключително сложно устроен свят, в който съществуват особени частици вещество и полета, които могат прецизно да управляват, целенасочено и съгласувано, други области от света, отдалечени на многократно надвишаващи размерите на частицата разстояния. Би било необходимо да съществуват високоскоростни — скрити и невлияещи пряко на околните събития — шини за предаване на данни на големи разстояния между твърде сложни частици и полета.

— Та какво казваше? — облещи се Тичко.

— Трябва да съществуват допълнителни — неявни и недосегаеми от повечето части на вселената, и достъпни само за определени специални части — пътища за взаимодействие между частите на вселената, и отделните особености да имат проявления по много начини и на различни времепространствени координати. Това е като да пъхнеш ръката си в процеп в стената, а тя да се покаже от тавана — тогава или нещо трябва мигновено да пренесе описанието на ръката ти от стената към тавана, или ръката ти трябва непрекъснато да има изображение и на тавана; или да поставиш камъче на място, определено с точност до един диаметър на камъчето, и тъкмо това действие да накара огромна сграда, намираща се на хиляди километри и напълно стабилна дотогава, да рухне, без да има „научно обяснение“, т.е. причината да бъде следствие на неизвстни, досега, закони. За да са възможни такива неща, е необходимо изключително сложна разумна система за наблюдение и управление, която да следи цялата вселена за специални действия — като поставянето на камъчето — и да задейства определени непредвидими — въз основа на наличната вътрешна информация — събития в случай че забележи изпълнението на такива особени действия.

— Искаш да кажеш, че за да съществуват вълшебства, е необходимо вселената да бъде мислещо същество? Че тя си е? Не си ли чувал за Господ? Той може всичко. Той трябва да ме е пратил тук…

Тичко сведе смирено глава.

— Може всичко, но не прави всичко, защото ако се случваше всичко, значи се случва нищо, защото не е определено кое от всичкото се случва. Случването е определяне на някое от всичките неща, които могат да се случат, но не се случват, защото вече се е случило точно определено от тях. Предполагам, че и ти си мислиш, че можеш да правиш всичко, което си поискаш, въпреки че това е обикновена заблуда.

— Аз си мисля, че с тия словозаврънкулковщини не успя да ме разубедиш, че метлите не са вълшебни; и недей да я чупиш, ако обичаш!

— Това е абсурдно. — възрази Емил. — Нима ние не сме част от събитията, които се случват на тоя свят? Ако монетата е подвластна на израждането във вероятностите, — водещо до повторение на първото събитие — то би трябвало и ние да сме. В такъв случай обаче, вероятно бихме престанали да съществуваме или съществуването ни би било много странно. Би било изродено като поведението на упоритата монета, която се е… влюбила в езито и не иска да се раздели с него.

„Влюбила…“ — помисли си Ана.

— Защо да не е вярно, че ние не сме част от събитията, случващи се тук? Възможно е ние да сме нещо друго; нещо външно и чуждо; да сме независими от аномалията.

— Ако е вярно, то по какъв начин взаимодействаме с тоя свят? Как така докосваме предметите, ходим, удряме, падаме… Докосваме се, виждаме, чуваме?

— Може би всичко се нагласява така, че да си мислим, че правим всичко това. Да си мислим, че се случва това, което се случва.

— Струва ми се нелепо. Сигурно някое невидимо същество хваща монетата, като я хвърлим, и променя величините, определящи нейния полет, за да се падне каквото според него трябва, така че да бъдем заблудени и да си мислим, че има вероятностно израждане…

— Защо да е нелепо? Това е добро предположение за начина на сбъдване на израждането.

— Но това са глупости?!

— Не вярваш ли във вълшебствата? В чудесата? Те съществуват.

Емил се съсредоточи в кафявите очи на Ана и разфокусира погледа си.

— Вярвах… Докато не пораснах достатъчно, за да разбера колко съм се лъгал. И докато не се уморих да страдам, докато очаквам вълшебството да се случи…

— Когато вярваш в във вълшебства не се залъгваш. Ако то не се случва, значи още не си достоен да го срещнеш.

— Да, най-лесно е да се самообвиняваш, че „не си достоен“… Чудесата са прекалено нагласени, за да съществуват.

— Откъде знаеш с каква мяра да мериш?

— Мярата на опита — за да има чудеса и вълшебства, е необходимо вселената да работи много изчанчено и неестествено спрямо начина, по който работи когато чудеса не съществуват. Ако не съществуват чудеса, е достатъчно да нагласиш света един-единствен път, — когато го създаваш — а по- нататък той сам върши всичко. Ако съществуват чудеса като вероятностното израждане, тогава би трябвало да нагласиш и разумни сили, които непрестанно да наблюдават определени измислени свойства — като това дали се е паднало ези или тура — и зорко да следят дали тези свойства вървят по желаните от тях пътища. Ако не вървят както трябва, според преценките им, вълшебните разумни сили трябва да се намесват и ще да поправят нещата; но по тайнствен начин, по който другите не могат да ги усетят…

— Какво му е неестественото на такъв свят? Сам си си втълпил какво е естествено и не искаш да приемеш друго.

— Понякога искам да вярвам, но не когато това означава да се заблуждавам с глупости.

— За да вярваш не е необходимо да се заблуждаваш. Надеждата ти дава сила, дори когато единствената полза от нея е да има за какво да си мислиш преди края.

— Преди края, който е начало на безкрая. За някои безкраят е раят, а за нас краят ще е тоя безкраен ад…

Емил отново се омърлуши и сведе поглед към стъпалата на Ана.

— Не е безкраен! Хайде, вместо да философстваме, по-добре да тръгваме да видим къде свършва коридорът!

Ана дръпна Емил за ръката и ободри отчаяната му физиономия.

— Можеш ли така! — цъфна, закачливо, мъжлето, докато бодеше прозрачното копче с върха на дървената дръжка, която стискаше между краката си. Копчето не се очарова и игриво изтласка нахалника назад, сякаш имаше малка пружина.

Широкоплещестият видя всичко и тайната на метлата в миг му се изясни. Той съобразително поднесе челото на цилиндричния, затъпен, дървен кол в полезрението си и откри, че отпред стърчи едва забележима пъпка; огледа я добре, докосна я с пръст и стигна до заключението!

Най-вероятната причина за съществуването й е миг разсейване на майстора, който е струговал кола.

— Не си играй с копчета, когато не знаеш какво вършат. — посъветва мъжагата.

И „не казвай на палавник какво да не прави, че той ще направи тъкмо него.“ — добавяше древна мъдрост.

— А може ли да пуснеш нещо по телевизора, или както се казва? Онова с мацките образователна програма за работа с асансьора ли беше? Какво друго дават?

— Реклами.

— Уха! Ти обичаш ли да гледаш реклами?