Загледан в еднообразния фон — по подтик на умореното си, от липса на външни дразнители, съзнание — Емил глупаво вдигна поглед към ярките лампи, — най-живото нещо, освен Ана и него — за да ги огледа и да получи някакво полезно възприятие от тях; единственото възприятие, което получи обаче, бяха приятни гадни кръгове пред очите.

— Какво правиш!? — скара му се Ана, като го видя.

Както би трябвало да бе предполагал, че ще стори, ако бе с всичкия си преди да го направи, Емил бе завил с длани лицето си и гледаше пряз тях към земята.

— Тези лампи са поне по 1000 вата! — назидателно уточни момичето.

За щастие петната в полезрението не бяха сериозни и на момента показаха признаци на първично начално разтапяне.

— Исках да видя колко вата са… Като изключа теб, тук е такава скука, и бях се отнесъл… Ти откъде знаеш колко ватови са?

— От опит.

Зрителното смущение бе интересно за наблюдение, но заради него момчето почти не виждаше; то бръкна в десния джоб на дънките си и измъкна часовника със скъсана пластмасова верижка.

— Негативът? — досети се Ана.

— Аха. — потвърди Емил, докато забучваше „Ксин Джя“-та в левия джоб без, първо, да погледне колко е часът. Момчето се зае да опипва вътрешната част на десния джоб на тесните си дънки, за да намери черния пластмасов цилиндър. Момичето забеляза затруднението му и си помисли.

„Моята… Ръката ми… Да ти… Може ли… Бих ли… Искаш ли…“

— Пръстите ми са по-тънки — ще ми е по-лесно да извадя кутийката. — предложи, плахо, помощта си Ана.

— Ще се справя. — сряза я Емил.

Цилиндърът обаче се беше закучил и не щеше да излиза. Дънките ли са станали по-тесни? Момчешките пръсти ли са се подули? Или са станали по-несръчни?

— Добре, би ли ми помогнала, че нещо ми е станало на ръката…

Момчето почувства, че момичешките пръсти на Ана наистина са по-фини и умели, защото, без усилие, от веднъж, те плавно изтъркулиха филма от дълбините на джоба.

— Много ти благодаря. — вежливо пое ръката на дамата кавалерът.

— За мен беше удоволствие. — с усмивка отговори дамата.

Ретината все още даваше известни смущения, но малки, защото петното се бе разсеяло почти напълно; почти напълно обаче означаваше, че Емил не виждаше достатъчно ясно, дори за да прочете какво пише на едрия екран на часовника.

— Ще го направиш ли вместо мен? — попита заслепеният.

— Да погледна точно колко ватови са лампите?

— Аха. — потвърди Емил.

— Ти си пази очите.

— И ти. Внимавай през колко слоя филм гледаш!

Пластмасовият цилиндър бе прескочил от лявата длан на Ана в дясната на Емил, и от там обратно в нежната гладка лява длан на момичето, което отвори капачето, издърпа навития на ролка, без сърцевина, цветен филм и превърна осветеното му начало в много плътен, черен, светлинен филтър, през който надникна към висящата, право над главите им, лампа.

— 219 волта, 49 херца, 999 вата. — прочете, на глас, момичето.

— Как позна?! — несдържа изумлението си момчето.

— Ако искаш да правиш хубави снимки при всякакви условия, трябва да изучиш светлината: лампи, светкавици; лумени, луксове, кандели… Чувството за лъчение влиза в кръвта ти, независимо дали искаш или не.

— И жадуваш да узнаеш какво пише на бележката с технически данни на всяко излъчващо устройство до което се докопаш, за да усъвършенстваш още повече умението си да разпознаваш характеристиките, без да четеш изрично описаните технически данни?

— Как са очите ти?

— Не се тревожи. Останали са само няколко палави малки зелени островчета.

Рязко и безшумно светлините отслабнаха с няколко степени и означението „219 В, 49 Хц, 999 Вт“ стана невидимо през няколкото пласта лента; в мига на превключването върху черната стена изникнаха, циклично размножени от началото до края на безкрайния коридор, надписи с едри бели букви.

Сърдечни поздрави от лампостроителите

В чест на познанията ви по лампи, намаляваме мощността им, за да не получавате досадни кръгове пред очите.

— Бас държа, че това са го осъществили с глупаво разпознаване на реч. — заяви Емил, изненадан, но не и учуден от покрилите се с букви стени.

— Защо да не е вълшебство? — смигна дяволито Ана. — Коридорът изчака да кажа много думи, свързани със светлина, преди да извърши промяната.

— Защото машината пет часа се е мъчела да разпознае някоя ключова дума, като „219“, „49“ или „999“… — намигна Емил.

— Възможно е да е чакала някой да каже „светлина“.

— Или е чакала да чуе числата и в близък момент след тях „светлин“; де да можехме да разберем как точно е направена… Виж — стената е направено от нещо като стъкло; някакъв вид течни кристали?

И върху бялата стена се бяха появили букви, само че черни.

Спогодба между лампостроителите и асансьоростроителите

Ритнете вратата и тя ще се отвори.

Само внимавайте, че го прави навън.

— Мислиш ли? — ококори се Емил.

— Не.

— Да се върнем да проверим?

— Искат да ни изиграят още веднъж.

— Другата посока е към безкрайността?!

— Не знаем, че е безкрайност.

— Ще проверим асансьора — ако ни баламосват, ще се върнем да цепим през безкрайността — така или иначе няма накъде другаде.

— А ако тази наша разходка е част от плана им? Не знаем как работят тия машинарии. Ако могат да разпознават изговорени думи, то защо да не са заредили пода с чувствителни на натиск елементи, които да дебнат всяка наша стъпка и, при колебание в посоката, да ни изиграят някой номер?

„Ех, да си бях отмъкнал някоя метла от оня летящия…“ — спомни си, с тъга за пропуснатата възможност Емил. — „Може и да не е разпознаване на реч, а да имат наблюдателни камери, които дебнат да видят негативи или други светлинни филтри… Да можехме да узнаем…“

— Защо да не е двойна игра? Може пък да искат да ни убедят, че се опитват да ни пратят за зелен хайвер, така че да продължим напред и да се откажем от единствения шанс да напуснем безкрайността! И след като напреднем още малко към нея, с надеждата да я извървим цялата, по стените нагло да се изпише:

„Душеискрени поздрави от клопкостроителите: в чест на простодушието си получавате подарък: вечна почивка в безкрайния коридор със задънен вход“…

— Според мен си играят с податливостта ни на внушения. Коридорът не е безкраен и посланията на стената са измамни.

— И на мен ми се иска да е така.

— Като ти се иска, ми вярвай!

— Желая да вярвам в много неща, но тъкмо защото искам да вярвам, не вярвам, защото ако можех да изпълня желанието си, щях да съм го изпълнил. Откъде накъде ще е измама? Каква полза биха имали инженерите да ни мамят? Защо да пращат в безизходната безкрайност две сродни им души? Досега сигурно само са се шегували с нас.