Сарториус ще се съгласи. Сигурно. Това е… във всеки случай… някакъв шанс…

— Вярваш ли в това?

— Не — отговори веднага той. — Но… какво ни пречи да опитаме?

Не исках много бързо да се съглася, на това именно разчитах. Той ставаше мой съюзник в играта на протакане.

— Ще си помисля — казах.

— Е, тогава да си вървя — каза той. Всичките му кости пропукаха, когато ставаше от фотьойла. — И така, ще се съгласиш ли да ти се направи енцефалограма? — попита той, като търкаше с пръсти комбинезона, сякаш се мъчеше да изчисти от него някакво невидимо петно.

— Добре — отговорих аз.

Без да обръща внимание на Харей, която седеше с книга на колене и мълчаливо гледаше тази сцена, той тръгна към вратата. Когато тя се затвори след него, станах. Разгънах листа, който държах в ръката си. Формулите бяха точни. Не бях ги подправил. Не знаех само дали Сиони би се съгласил с начина, по който ги бях развил. По-скоро не. Трепнах. Харей се бе приближила до мене и докосна рамото ми.

— Крис!

— Какво, мила?

— Кой беше този?

— Нали ти казах? Доктор Снаут.

— Що за човек е той?

— Малко го познавам. Защо питаш?

— Така ме гледаше…

— Сигурно си му харесала.

— Не — поклати тя глава. — Това не беше такъв поглед. Гледаше ме така… сякаш…

Тя потръпна, вдигна очи към мене и веднага ги сведе.

— Да се махнем оттук…

Не зная колко време лежах в тъмната стая, вцепенен, загледан в светещия циферблат на часовника си върху ръката ми. Слушах собственото си дишане и се учудвах на нещо, но всичко това — взирането в зеленото венче на цифрите и учудването — беше придружено с едно равнодушие, което си обяснявах с умората. Обърнах се встрани, леглото беше необикновено широко, нещо ми липсваше. Спрях да дишам. Настана пълна тишина. Замрях. Не чувах и най-тих шумол. Харей? Защо не чувах дишането й? Започнах да я търся с ръка по постелята. Бях сам.

— Харей! — исках да извикам, но чух стъпки. Вървеше някой голям и тежък, като…

— Гибарян? — казах аз спокойно.

— Да, аз съм. Не пали лампата.

— Не?

— Не е необходимо. Така ще бъде по-добре и за двама ни.

— Но ти нали си мъртъв?

— Нищо. Нали познаваш гласа ми?

— Да. Защо направи това?

— Трябваше. Ти закъсня четири дни. Ако беше долетял по-рано, може би нямаше да го направя, но ти не се укорявай. Не съм зле.

— Ти наистина ли си тук?

— Ах, ти мислиш, че ме сънуваш, както мислеше за Харей?

— Къде е тя?

— Защо смяташ, че аз зная?

— Досещам се.

— Запази това за себе си. Да кажем, че съм тук вместо нея.

— Но аз искам и тя да е тук.

— Това е невъзможно.

— Защо? Слушай, но ти знаеш, че всъщност това не си ти, а аз.

— Не. Това съм наистина аз. Ако искаш да бъдеш педантичен, можеш да ми кажеш, че това съм втори аз. Но нека не хабим думите.

— Ще си отидеш ли?

— Да.

— И тогава тя ще се върне ли?

— Държиш ли на това? Какво представлява тя за тебе?

— Това е моя работа.

— Та ти се страхуваш от нея.

— Не.

— Ти се отвращаваш…

— Какво искаш от мене?

— Можеш да съжаляваш себе си, а не нея. Тя винаги ще бъде на двадесет години. Не се преструвай, че не знаеш това!

Изведнъж, никак не зная защо, аз се отпуснах. Слушах го вече съвсем спокойно. Стори ми се, че сега стои малко по-близо, при краката на леглото, но продължавах да не виждам нищо в тъмнината.

— Какво искаш? — попитах тихо. Моят тон сякаш го изненада. Помълча един миг.

— Сарториус е убедил Снаут, че си го измамил. Сега те ще те измамят. Под предлог, че монтират рентгенов апарат, строят анихилатор за силово поле.

— Къде е тя? — попитах.

— Не чу ли какво ти казах? Предупредих те!

— Къде е тя?

— Не зная. Внимавай. Ще ти бъде необходимо оръжие. Не можеш да разчиташ на никого.

— Мога да разчитам на Харей — казах. Чух тих, бърз отглас. Той се смееше.

— Естествено, че можеш. До известна граница. В края на краищата винаги можеш да направиш като мене.

— Ти не си Гибарян.

— Ето ти сега. А кой съм? Може би твой сън?

— Не. Тяхна марионетка. Но ти не знаеш това.

— А откъде знаеш т и кой си?

Това ме накара да се замисля. Исках да стана, но не можех. Гибарян говореше нещо. Не разбирах думите, чувах само звука на неговия глас, отчаяно се борех със слабостта, която усещах в тялото си, направих още едно върховно усилие и… се събудих. Поемах си въздух като полуиздъхнала риба. Беше съвършено тъмно. Това беше сън. Кошмар. Не… „Дилема, която не можем да решим.

Преследваме самите себе си. Политериите само са приложили някакъв вид селективен усилвател на нашите мисли. Търсенето на мотивировка на това явление е антропоморфизъм. Където няма хора, там няма и мотиви, достъпни за човека. За да бъде продължено изпълнението плана на изследванията, необходимо е да унищожим или собствените си мисли, или тяхната материална реализация. Първото е извън нашите възможности. Другото пък твърде много прилича на убийство.“

Вслушвах се в тъмнината в тоя равномерен, далечен глас, който веднага познах: говореше Гибарян. Протегнах ръце пред себе си — леглото беше празно.

„Събудил съм се за следващия сън“ — помислих аз. — Гибарян?… — извиках. Той веднага спря да говори на половин дума. Нещо тихо прошумоля и аз усетих леко подухване по лицето.

— Какво правиш ти, Гибарян? Да ме преследваш така от един сън в друг… — избърборих аз, като се прозявах.

Нещо зашумоля покрай мене.

— Гибарян! — повторих по-силно. Пружините на леглото трепнаха.