— Крис… това съм аз… — разнесе се шепот съвсем близо до мене.

— Ти ли си, Харей… а Гибарян?

— Крис… Крис… но нали той не… нали сам казваше, че не е жив…

— Насън може да е жив — казах провлечено. Не бях изобщо сигурен, че това е било сън. — Говореше ми нещо. Беше тук — казах. Страшно ми се спеше. „Щом толкова ми се спи, сигурно още спя“ — помислих си глупаво, докоснах с устни хладното рамо на Харей и се разположих по-удобно. Тя ми отговори нещо, но аз отново се унесох и не чух какво ми каза.

На сутринта, като се събудих в стаята, изпълнена с червена светлина, припомних си преживяното през нощта. Разговорът с Гибарян може да ми се е присънил, но това, което беше после? Чувах гласа му, бих могъл да се закълна в това, само не си спомням добре какво ми говореше. То съвсем не бе звучало като разговор, по-скоро като лекция. Лекция?…

Харей се къпеше. Чувах плисъка на водата в банята. Погледнах под леглото, където преди няколко дни бях тикнал магнитофона. Нямаше го там.

— Харей! — извиках. Иззад гардероба се показа лицето й, от което капеше вода. — Не си ли видяла случайно под леглото един магнитофон? Малък, джобен…

— Там имаше най-различни неща. Всичко сложих ей там. — Тя посочи поличката до шкафчето с лекарствата и изчезна в банята. Скочих от леглото, но търсенията ми не дадоха резултат.

— Трябва да си го видяла — казах аз, когато Харей се върна в стаята. Тя не ми отговори нищо и започна да се реше пред огледалото. Едва сега забелязах, че е много бледа, а в очите й, когато се срещнаха с моите в огледалото, имаше нещо изпитателно.

— Харей — започнах като глупак още веднъж, — магнитофонът не е на поличката.

— Нямаш ли да ми кажеш нещо по-важно от това?…

— Извинявай — измънках, — имаш право, това е дреболия.

Само това липсваше, да започнем да се караме!

После отидохме да закусим. Днес Харей правеше всичко по-другояче, отколкото обикновено. Не можех да определя тая разлика. Оглеждаше обстановката, на няколко пъти не чу какво й казвам, сякаш неочаквано изпадаше в унес. Веднъж, когато повдигна глава, забелязах, че в очите й имаше влага.

— Какво ти е? — попитах я със снишен глас, почти шепнешком. — Плачеш ли?

— Ох, остави ме. Това не са истински сълзи — изстена тя.

Може би не трябваше да се задоволя с тоя отговор. Но аз не се боях от нищо друго така, както от „искрените разговори“. Освен това главата ми беше заета с нещо друго. Макар да знаех, че интригите на Снаут и Сарториус само ми се бяха присънили, започнах да мисля дали в Станцията няма някакво оръжие. Какво щях да правя с него — за това не мислех — просто исках да го имам. Казах на Харей, че трябва да потърся нещо долу в складовете. Тя тръгна мълчаливо след мене. Претърсих шкафовете, прерових контейнерите, а когато слязох най-долу, не можах да се сдържа да не надникна в хладилника. Не исках обаче Харей да влезе там, затова само открехнах вратата и плъзнах поглед по цялото помещение.

Тъмният саван все така се издигаше над продълговатото тяло, но от моето място не можеше да се види дали лежи там и негърката. Стори ми се, че нейното място беше празно.

Нищо не намерих от това, което търсех, и настроението ми все повече се понижаваше, докато изведнъж се ориентирах, че не виждам Харей. Впрочем тя веднага се показа — беше останала в коридора, — но вече фактът, че се бе опитала да се отдалечи от мене, което й се удаваше с такава мъка дори за миг, би трябвало да ме накара да се замисля. Но аз продължавах да се държа като обиден, без да зная от кого, или по-право, като кретен. Заболя ме страшно глава, а не можех да намеря никакви прахове и страшно сърдит, прерових цялата аптечка. Не ми се искаше да ходя в операционната, никога не бях се чувствувал така отвратително, както тоя ден. Харей сновеше като сянка из кабината, понякога изчезваше за малко. След обяда (всъщност тя изобщо не яде, а аз, без апетит поради страхотното ми главоболие, дори не се опитах да я подканя да яде) тя седна изведнъж до мене и започна да дърпа ръкава на блузата ми.

— Какво има? — изрекох машинално.

Искаше ми се да отида горе, защото ми се стори, че по тръбите отеква слабо чукане, което свидетелствуваше, че Сарториус се рови из апаратурата за високо напрежение, но веднага ми се отщя, като се сетих, че ще трябва да отида заедно с Харей, чието присъствие в библиотеката беше все пак обяснимо, но там, сред машините, то можеше да даде случай на Снаут за някакви неуместни бележки.

— Крис — прошепна тя, — какво става с нас?…

Въздъхнах неволно, не мога да кажа, че това беше моят щастлив ден.

— Няма нищо. Какво ти е?

— Бих искала да поговоря с тебе.

— Моля, слушам те.

— Но не така.

— А как? Е, нали ти казах, знаеш, че ме боли глава, имам маса грижи…

— Малко добро желание, Крис.

Помъчих се да се усмихна. Навярно опитът ми е бил жалък.

— Да, мила, говори.

— Но ще ми кажеш ли истината?

Вдигнах вежди. Не ми харесваше такова начало.

— Защо би трябвало да те лъжа?

— Може да имаш причини. Сериозни. Но ако искаш… защото… ти знаеш… не ме лъжи.

Мълчах.

— Аз ще ти кажа нещо и ти ще ми кажеш. Искаш ли? Това ще бъде истината. Без оглед на нищо и никого.

Не я гледах в очите, макар да търсеше погледа ми. Правех се, че не забелязвам това.

— Казвала съм ти вече, че не зная как дойдох тук. Но ти може би знаеш. Чакай, още не съм свършила. Може и да не знаеш. Но ако знаеш, ала не можеш да ми кажеш това сега, не може ли по-късно, някога? Това няма да е най-страшното. Във всеки случай ще ми дадеш някаква надежда…

Имах чувството, че леден ток тече по тялото ми.

— Дете, какво говориш ти? Каква надежда?… — мънках аз.

— Крис, каквото и да съм аз, сигурно не съм дете.

Обеща ми. Кажи.

Това „каквото и да съм“ така ме хвана за гърлото, че можех само да я гледам глупаво и да клатя отрицателно глава, като че ли се защищавах от думите й.

— Нали ти казвам, че не си длъжен да говориш. Достатъчно е само да ми кажеш, че не можеш да говориш.

— Нищо не крия — отговорих пресипнало.

— Тогава отлично — отговори тя, като ставаше. Исках да й кажа нещо. Чувствувах, че не мога да я оставя така, но всички думи се спираха на гърлото ми.

— Харей…

Тя стоеше до прозореца с гръб към мене. Тъмносиният пуст океан лежеше под голото небе.

— Харей, ако мислиш, че… Харей, нали знаеш, че те обичам…

— Мене?

Приближих се до нея. Исках да я прегърна. Тя се освободи, като отблъсна ръката ми.

— Ти си толкова добър… — каза тя. — Обичаш ли ме? Бих предпочела да ме набиеш!

— Харей, мила!

— Не! Не! По-добре мълчи.

Тя се приближи до масата и започна да прибира съдовете. Гледах тъмносинята пустиня. Слънцето се беше наклонило и голямата сянка на Станцията се люлееше ритмично върху вълните. Една чиния се изплъзна от ръцете на Харей и падна на пода. Водата бълбукаше в мивката. На края на небосклона ръждивото очертание приемаше цвят на мътночервеникаво злато. Ако знаех какво да правя! О, ако знаех! Изведнъж стана тихо. Харей застана зад мене.

— Не. Не се обръщай — каза тя почти шепнешком, — ти не си виновен за нищо, Крис. Аз зная. Не се тревожи.