Протегнах ръка към нея. Тя избяга в дъното на кабината и като вдигна цялата купчина чинии, каза:

— Жалко. Ако бяха чупливи, бих ги строшила всичките, до една!

За миг си помислих, че наистина ще ги захвърли на пода, но тя ме погледна изпитателно и се усмихна.

— Не се бой, няма да правя сцени.

Събудих се посред нощ, отведнъж напрегнат и бдителен, седнах в леглото. В стаята беше тъмно, само през открехнатата към коридора врата идваше слаба светлина. Нещо съскаше злокобно, този звук нарастваше заедно с приглушените тъпи удари, като че ли нещо голямо се удряше силно зад стената. „Метеор — мярна се в ума ми. — Пробил е бронята. Там има някой!“

Провлечено хъркане. Съвсем изтрезнях. Това беше Станцията, не ракета, а този ужасен звук…

Изскочих в коридора. Вратата на малкото работно помещение беше широко разтворена, лампата светеше. Втурнах се вътре.

Обгърна ме ужасен студ. Кабината бе изпълнена с пара, която превръщаше дъха ми в сняг. Безброй бели снежинки се въртяха над увитото в хавлия тяло, което се удряше леко в пода. Това беше Харей. Едва я забелязах в тоя леден облак. Хвърлих се към нея, грабнах я през кръста, халатът опари ръцете ми. Тя хъркаше. Изтичах на коридора, минах край редицата врати, вече не усещах студа, само дъхът, който излизаше от устата като облачета пара, като пламък обгаряше рамото ми.

Сложих я на масата, разкъсах хавлията на гърдите, една секунда гледах нейното сгърчено, потреперващо лице, кръвта беше замръзнала върху отворената й уста, беше покрила устните с чер слой, върху езика й блестяха кристалчета лед…

Течен кислород. В лабораторията имаше течен кислород в съдовете на Дюар. Когато я вдигнах, чувствувах, че мачкам хрупкаво стъкло. Колко ли е могла да изпие? Все едно. Изгорени са трахеята, гърлото, дробовете — течният кислород разяжда по-силно от концентрираните киселини. Дишането й беше скърцащо, сухо, като звук при разкъсване на хартия. То ставаше все по повърхностно. Агония.

Погледнах големите стъклени шкафове с инструменти и лекарства. Трахеотомия? Интубация? Но тя вече няма дробове! Те са изгорели. Лекарства? Толкова лекарства! Рафтовете бяха пълни с редици цветни шишета и кутии. Хъркането изпълваше цялата зала, от отворената й уста все още излизаше мъгла. Термофорите…

Започнах да ги търся. Но преди да ги намеря, скочих към другия шкаф, разхвърлих кутийките с ампули, сега спринцовка, къде? В стерилизаторите. Просто не можех да я сглобя с вдървените си ръце, пръстите бяха вцепенени и не можеха да се свиват. Започнах да удрям бясно с ръка по капака на стерилизатора, но не усещах това. Единственият признак на живот в ръката ми беше сякаш пъпленето на мравки в нея.

Агонизиращата захърка по-силно. Изтичах до нея. Очите й бяха отворени. — Харей!

Това дори не беше шепот. Не можех да изтръгна глас. Лицето й изглеждаше чуждо, втвърдено, като от гипс. Ребрата й се движеха под бялата кожа, косата й, влажна от стопения сняг, се разсипа върху възглавницата. Тя ме гледаше. — Харей!

Не можах да изрека нищо повече. Стоях като пън с тия чужди вдървени ръце, стъпалата, устните и клепачите ми започваха все повече да горят, но аз почти не чувствувах това. Капка кръв, размразена от топлото, потече по бузата й и очерта една извита линия. Езикът й затрепера и се прибра. Тя продължаваше да хърка тежко.

Хванах ръката й за китката — беше без пулс, разгънах хавлията и сложих ухото си до поразително студеното тяло току под гръдта. През трясъци като при пожар долових пулса, галопиращите тонове, извънредно бързи, за да могат да се преброят. Стоях така, ниско наведен над нея, със затворени очи, когато нещо докосна главата ми. Тя беше пъхнала пръстите си в косата ми. Погледнах я в очите.

— Крис… — изхриптя тя. Взех ръката й, тя ми отговори със стискане, което едва не смаза дланта ми; после съзнанието пак избяга от лицето й, което беше страшно изкривено, бялото на очите й се показа между клепачите, гърлото отново захриптя и цялото й тяло се разтърси от конвулсии. Едва успях да я задържа, преметната през ръба на масата. Удряше главата си в една порцеланова фуния. Придържах я и я притисках към масата, но с всяка следваща спазма ми се изплъзваше. Цялото ми тяло се обливаше в пот, краката ми сякаш станаха като от памук. Когато конвулсиите отслабнаха, опитах се да я сложа в леглото. Гърлото й свиреше, когато поемаше въздух. Внезапно сред това страшно, окървавено лице заблестяха очите на Харей.

— Крис — отново изхриптя тя, — колко… колко дълго, Крис?

Тя започна да се дави, от устата й излезе пяна, отново я обхванаха конвулсии. Задържах я с последни сили. Тя падна възнак така, че чак зъбите й се чукнаха един в друг, но продължаваше да диша.

— Не, не, не — изричаше тя бързо при всеки дъх, като всеки изглеждаше последен. Но конвулсиите й пак се засилиха, тя отново се запремята в прегръдката ми, като след кратки паузи с мъка поемаше дъх, при което изпъкваха всичките й ребра. Най-после клепачите й се притвориха до половина върху отворените й невиждащи очи. Тя застина. Мислех, че това е краят. Не се опитах дори да избърша розовата пяна от устата й, стоях надвесен над нея, чувах някакъв далечен звън на огромна камбана и чаках последния й дъх, за да падна след нея и аз на пода. Но тя продължаваше да диша почти без да хрипти, все по-тихо, а връхчето на гръдта й, което почти съвсем престана да трепери, се движеше с бързия ритъм на живото сърце. Стоях наведен, а лицето й започна да порозовява. Още нищо не разбирах. Само ръцете ми овлажняха и ми се струваше, че оглушавам, че нещо меко и еластично изпълва ушите ми, но продължавах да чувам тая огромна кънтяща камбана, сега вече глухо, като че се беше пукнала.

Харей вдигна клепачи и очите ни се срещнаха.

— Харей — исках да издумам, но сякаш нямах уста, лицето представляваше мъртва, тежка маска и можех само да гледам.

Очите й обгърнаха стаята, главата й се помръдна. Беше съвсем тихо. Зад мене, в някакъв друг, далечен свят, монотонно капеше вода от недозатегнатия кран. Тя се повдигна на лакът. Седна. Аз се стъписах. Тя ме наблюдаваше.

— Какво… — каза тя — какво? Не… сполучих ли? Защо? Защо ме гледаш така?

И неочаквано страшен вик:

— Защо ме гледаш така!?

Отново настана тишина. Тя погледна ръцете си. Размърда пръстите си.

— Това… аз ли съм? — каза.

— Харей — изговорих без дъх, само с устните си. Тя вдигна глава.

— Харей?… — повтори тя. Смъкна се полека на пода и се изправи. Олюля се, запази равновесие, направи няколко крачки. Всичко това извършваше сякаш в някакъв транс, гледаше ме и сякаш не ме виждаше. — Харей? — бавно повтори тя още веднаж. — Но… аз… не съм Харей. А коя съм — аз?… Харей? А ти, ти?!

Внезапно очите й се разшириха, заблестяха и сянка на усмивка, на върховно изумление озари лицето й.

— Може би ти също! Крис! Може би ти също?!

Аз мълчах, облегнат с гръб на гардероба, там, където ме беше прогонил страхът.

Ръцете й се отпуснаха.

— Не — каза тя. — Не, защото се боиш. Слушай, аз повече не мога. Не може така. Аз не знаех нищо. Аз и сега, аз пак нищо не разбирам. Но това е невъзможно, нали? Аз — и тя притисна до гърдите свитите си побелели ръце — нищо не зная освен, освен Харей. Може би мислиш, че се преструвам? Не се преструвам, честна дума, не се преструвам!

Последните думи бяха произнесени като стон. Тя падна на пода и се разрида; този вик като че ли разчупи нещо в мене, с един скок се оказах при нея, хванах я за ръцете, тя се защищаваше, отблъскваше ме, ридаеше без сълзи, викаше:

— Пусни ме! Пусни ме! Ти се отвращаваш! Зная! Не искам така! Не искам! Нали виждаш, сам виждаш, че това не съм аз, не съм аз, не съм аз…

— Мълчи! — крещях й аз, като я разтърсвах; двамата викахме обезумели, коленичили един срещу друг. Главата на Харей се люлееше и блъскаше в рамото ми, а аз я притисках към себе си с все сила. Внезапно замряхме задъхани тежко. Водата капеше равномерно от крана.

— Крис… — с мъка произнесе тя, като притискаше лице към рамото ми. — Кажи ми какво трябва да