Лобачевски и на отрицателните криви на Риман, но много далечна родственица, поради невъобразимата си сложност. Тя представлява обхващащо няколко кубически мили развитие на цяла математическа система, като това развитие е с четири измерения, понеже коефициентите на уравненията се изразяват и във времето, в извършващите се през него изменения.

Естествено най-проста беше мисълта, че имаме пред себе си ни повече, ни по-малко, а една „математическа машина“ на живия океан, създаден с оглед на неговия мащаб модел за изчисления, необходими му за неизвестни нам цели. Но днес вече никой не споделя тая хипотеза на Фермонт: Тя наистина беше съблазнителна — но фантазията, че живият океан разнищва загадките на материята, вселената и живота с такива титански ерупции, всяка частичка от които е подчинена на непрекъснато комплициращи се формули от висш анализ… не можа да издържи. Извънредно много явления могат да се срещнат в глъбините на великана, които не ни позволяват да се съгласим с тая примитивна в основата си картина, детски наивна, както се изразяват някои.

И така, ние се въртяхме непрекъснато в кръга от земните, човешките понятия, а първата връзка…

Експедициите прекосиха стотици километри в дълбините на симетриадите, наслагаха там регистриращи апарати, автоматични филмови камери; телевизионните очи на изкуствените спътници регистрирваха появата на мимоидите и дългуните, тяхното узряване и гибел. Библиотеките се пълнеха, архивите се разрастваха, цената, която трябваше да се плати за това, понякога биваше твърде висока. Седемстотин и осемнадесет души загинаха по време на катаклизмите, неуспели да се измъкнат от обречените на гибел колоси, в това число сто и шест дадоха живота си само в една катастрофа, известна с това, че в нея намери смъртта си самият Гисе, по това време седемдесетгодишен старец. Седемдесет и девет души, облечени в бронирани скафандри, заедно с машините и уредите, бяха погълнати само за няколко секунди от страхотен взрив мръсна каша, фонтанът на която събаря и двадесет и седем пилота на хеликоптерите и самолетите, които са кръжели над изследваното творение. Това място, което се намира на пресечната точка между четиридесет и втория паралел и осемдесет и Деветия меридиан, е обозначено на картата като „Ерупция на сто и шестте“. Но тая точка съществува само на картите, защото там повърхността на океана не се отличава с нищо от всяка друга точка по неговите простори. Тогава за пръв път в историята на соларистическите изследвания се надигнаха гласове, които искаха да се приложат термоядрени удари. Всъщност това щеше да бъде по-лошо от отмъщение: ставаше дума за унищожаването на онова, което не можем да разберем. В момента, когато се обсъждало това предложение, случайно оцелелият началник на резервната група на Гисе — Тсанкен — заплашил, че ще взриви Станцията заедно със себе си и останалите осемнадесет члена на екипажа. И макар никога официално да не се призна, че неговият самоубийствен ултиматум е повлиял на резултатите от гласуването, може да се предполага, че това е било именно така.

Но мина времето, когато толкова многолюдни експедиции са посещавали планетата. Самата Станция — нейният строеж е бил надзираван от сателитите — беше инженерно дело от такъв мащаб, че Земята би могла да се гордее с него, ако не беше способността на океана за някакви си секунди да създава милиони пъти по-големи конструкции, и бе построена във вид на диск с диаметър двеста метра — на четири етажа в центъра и на два по периферията. Тя висеше на височина от петстотин до хиляда и петстотин метра над океана, благодарение на гравитори, използуващи енергия от анихилация. Освен обикновената апаратура, с която се съоръжаваха станциите и големите спътници на другите планети, тя имаше и специални радарни инсталации, готови при най-малкото изменение на състоянието на океанската повърхност да включат допълнителна мощност, така че стоманеният диск да се издигне в стратосферата веднага след появата на първите признаци за раждане на ново чудовище.

Сега Станцията беше всъщност безлюдна. Откак роботите бяха заключени — по неизвестни ми причини — в долните складове, можеше да скиташ из коридорите, без да срещнеш никого — като на безцелно влачен от вълните кораб, машините на който са преживели гибелта на екипажа.

Когато оставях деветия том от монографията на Гисе на рафта, стори ми се, че стоманата под краката ми, покрита с пласт пухкав пенопласт, потрепера. Аз замрях, но това движение вече не се повтори. Библиотеката беше отлично изолирана от корпуса, вибрацията би могла да има само една причина — от Станцията стартираше някаква ракета. Тази мисъл ме върна към действителността. Още не бях решил дали да полетя, както искаше Сарториус. Ако се държех така, че напълно одобрявам неговия план, бих могъл да отложа критичния момент; бях почти сигурен, че ще се скараме, защото реших да направя всичко възможно, за да спася Харей. Цялата работа беше в това, дали Сарториус има шансове за успех. Неговото превъзходство над мене беше огромно — като физик той познаваше проблема десет пъти по-добре от мене и колкото да е парадоксално, бих могъл да разчитам само на съвършенството на разрешенията, които ни сервираше океанът. През следващия час аз се позанимах с микрофилмите, като се мъчех да доловя нещо що-годе разбираемо от морето на дяволската математика, с чийто език говореше физиката на неутринните процеси. Отначало това ми се стори безнадеждна работа, още повече, че имаше цели пет страхотно трудни теории за неутринното поле, което пък значеше, че нито една не е съвършена. Но в края на краищата успях да намеря нещо по-обнадеждващо. Тъкмо си преписвах някои формули, когато някой почука.

Бързо отидох при вратата и я отворих, като закривах отвора с тялото си. Пред мен се озова лъскавото от пот лице на Снаут. Коридорът зад него беше празен.

— А, ти ли си — казах аз, като отворих вратата. — Влез!

— Да, аз съм — отговори той. Гласът му беше охрипял, под зачервените му очи имаше торбички, беше облечен с блестящ гумен противорадарен комбинезон с еластични презрамки; изпод комбинезона се показваха замърсените крачоли на същия изгорен от химикали панталон, с който ходеше винаги. Очите му огледаха кръглото, равномерно осветено помещение и се втрещиха, когато забелязаха застаналата до фотьойла Харей. Ние си разменихме светкавични погледи, а аз притворих клепачи; тогава той се поклони леко и аз казах, като се стараех да попадна на най-дружески тон:

— Това е доктор Снаут, Харей. Снаут, това е… жена ми.

— Аз съм… съвсем незабележим член на екипажа и затова… — паузата започна да става опасно дълга — не съм имал щастието да се запозная с вас…

Харей се усмихна и му подаде ръка, която той стисна, както ми се стори, с известно изумление, замига с клепачите си и продължаваше да стои прав и да я гледа, докато не го хванах за ръката.

— Извинете — едва тогава каза той. — Бих желал да поговоря с теб, Келвин…

— Разбира се — отговорих аз с великосветска непринуденост. Всичко това ми приличаше на евтина комедия, но нямаше друг изход. — Харей, мила, не ни обръщай внимание. Искаме да поговорим с доктора за нашите скучни работи…

И вече водех Снаут под ръка към един малък фотьойл в противоположната страна на залата. Харей седна във фотьойла, в който преди това седях аз, но го извъртя така, че можеше да ни вижда над книгата, която четеше.

— Е, какво ново? — попитах тихо.

— Разведох се — отговори той със същия шепот. Може би щях да се разсмея, ако някога ми разкажеха тая история и това начало на разговора, но на Станцията чувството ми за хумор беше съвсем притъпено.

— От вчера насам преживях няколко години, Келвин — каза той и добави: — Няколко не лоши години. А ти?

— Нищо… — отговорих след миг, защото не знаех какво да му кажа. Обичах го, но същевременно чувствувах, че трябва да се предпазвам от него или поточно от това, за което беше дошъл при мене.

— Нищо? — повтори той със същия тон. — О, чак така ли?

— Какво искаш да кажеш? — правех се аз, че не разбирам. Той присви зачервените си очи и като се наведе толкова близо до мене, че почувствувах върху лицето си топлината на дъха му, прошепна:

— Затъваме, Келвин. Със Сарториус вече не мога да се свържа, зная само това, което ти написах, което той ми каза след оная наша малка, „мила“ конференция…

— Да не е изключил визиофона? — попитах аз.

— Не. При него е станало късо съединение. Струва ми се, че го е направил умишлено или… — Снаут направи жест с юмрук, като че ли разбива нещо. Гледах го, без да кажа нито дума. Левият ъгъл на устата му леко потрепваше в неприятна усмивка.

— Келвин, дойдох, защото… Какво смяташ да правиш?

— Питаш във връзка с писмото си ли?… — отговорих бавно. — Мога да го направя, нямам причини да