конструкция или мачта биват възпроизвеждани с еднаква бързина. Мимоидът не реагира само на самите хора, по-точно казано — на никакви живи същества, а също така и на растения, защото и такива бяха доставени на Соларис за опитни цели от неуморните изследователи. Но манекен, кукла, изображение на куче или дърво, направени от какъвто да било материал, се копират незабавно.
И тук, уви, трябва да отбележим в скоби, че тая „покорност“ на мимоида пред желанията на експериментаторите, толкова рядка на Соларис, от време на време се прекъсва. Най-зрелия мимоид има свои, ако може така да се каже, „лениви дни“, през които само много бавно пулсира. Това пулсиране впрочем не е забележимо за човешкото око, неговият ритъм или една фаза на „пулса“ продължава повече от два часа и бяха необходими специални киноснимки, за да бъде открито това.
При такива обстоятелства мимоидът, особено старият, е много подходящ за посещаване, защото както потопеният в океана поддържащ диск, така и извисяващите се над него форми представляват съвършено надеждна опора за краката.
Може, разбира се, да пребиваваш на мимоида и в неговите „работни“ дни, но тогава видимостта е близка до нула, понеже от набъбналите израстъци копираща маса непрекъснато се отделя бавно ръмяща, пухкава като сняг колоидна смес. Впрочем тия форми не могат да бъдат обхванати с поглед отблизо, защото са големи, колкото земни планини. Освен това основата на „работещия“ мимоид става лепкава от желеподобния дъжд, който едва след двайсетина часа се превръща в твърда кора, много по-лека от вулканична пемза.
Най-сетне без специални съоръжения всеки твърде леко би се заблудил в лабиринта от огромни конструкции, които напомнят нещо средно между разкривени колони и полутечни гейзери — дори при ярко слънце, защото лъчите му не могат да пробият облака от непрекъснато изхвърляните в атмосферата „псевдовзривове“.
Наблюдаването на мимоида в неговите щастливи дни (по-точно казано, щастливи дни за изследователя, който се намира на него) може да стане източник на незабравими впечатления. Той преживява свои „творчески пориви“, когато започва някаква свръхестествена суперпродукция. Тогава той създава или собствени варианти на обкръжаващите го форми, или техни усложнения, или дори „формални продължения“ и така може да се забавлява с часове за радост на художника-абстракционист и за отчаяние на учения, който напразно се мъчи да разбере нещо от процесите, които стават. Понякога в дейността на мимоида се проявяват черти на истинско детско опростяване на нещата, понякога изпада в „бароково“ отклонение, тогава всичко, което създава, е отбелязано с белега на изродена подпухналост. Особено старите мимоиди фабрикуват фигури, способни да предизвикат искрен смях. Колкото се отнася до мене, аз никога не можех да им се смея, защото бивах прекалено изненадан от тайнствеността на гледката.
Естествено, през първите години на изследванията се нахвърлиха на мимоидите като на мечтан център на океана на Соларис, като на място, на което ще настъпи жадуваната връзка между двете цивилизации. Но много бързо се оказа, че не може да става дума за каквато и да било връзка, тъй като всичко започваше и свършваше с имитиране на формите, което не довеждаше доникъде.
Многократно повтарящият се в отчаяните търсения на изследователите антропоморфизъм или зооморфизъм виждаше в непрестанно новите творения на живия океан „сетивни органи“ или дори „крайници“, за каквито учените (като Мартенс и Еконай) приемаха „гръбначните прешлени“ и „бързачите“ на Гисе. Но тия протуберанции на живия океан, понякога изхвърляни на две мили височина в атмосферата, са толкова „крайници“, колкото земетресението е „гимнастика“ на земната кора.
Каталогът на формите, които се повтаряха относително постоянно, раждани от живия океан толкова често, че за едно денонощие могат да се открият върху повърхността му няколко десетки или няколко стотици, обхващаше около триста названия. Най-нечовешки, в смисъл на абсолютна липса на подобие с всичко, което някога е изследвано от човека на Земята, са, съгласно школата на Гисе, симетриадите. Дори когато вече стана съвсем ясно, че океанът не се държи агресивно и в неговите плазмени дълбочини може да загине само оня, който сам си причини това, поради собствената си непредпазливост или лекомислие (естествено аз не говоря за нещастните случаи, предизвикани например от повреда на кислородния апарат или климатизатора), че дори цилиндричните потоци на „дългуните“ и чудовищните „гръбначни стълбове“, които блуждаят неуверено всред мъглите, можеха от край до край да се пробият от самолет или друг летателен апарат без най-малка опасност: плазмата дава свободен път, като отстъпва пред чуждото тяло със скорост, равна на скоростта на звука в атмосферата на Соларис, и образува, ако я принудят към това, дълбоки тунели дори под повърхността на океана (при това енергията, която се раздвижва мигновено за тази цел, е грамадна — Скрябин я определяше на около 10 на 19-та ерга!), към изследването на симетриадите се пристъпваше с извънредна предпазливост при постоянни оттегляния, многократно засилване на предохранителните мерки, наистина често фиктивни, а имената на тези, които първи се спуснаха в техните бездни, са известни на всяко дете на Земята.
Ужасът, който предизвикваха тия исполини, не е във външния им вид, въпреки че той наистина може да навее кошмарни сънища. Причината по-скоро беше в това, че в техните граници нямаше нищо постоянно, нищо сигурно, в тях спираха да действуват дори физическите закони. Именно това караше учените все по- настойчиво да повтарят тезата, че живият океан е разумно същество.
Симетриадите се появяват внезапно. Тяхното образуване представлява особен вид ерупция. Около един час преди това океанът внезапно започва силно да блести, като че няколко десетки квадратни километри от неговата повърхност са покрити със стъкло. При това нито гъстотата му, нито ритъмът на вълнението му се изменят. Понякога симетриадата възниква там, където е имало фуния след изсмукалия „бързач“, но това не е правило. След около един час стъкловидната покривка изхвръква нагоре във вид на чудовищен мехур, в който се отразяват небосклонът, слънцето, облаците, хоризонтът, като се преливат и пречупват. Светкавичната игра на цветовете, предизвикана отчасти от сгъването, отчасти от пречупването на светлината — няма равна на себе си.
Особено резки светлинни ефекти дават симетриадите, които възникват през синия ден, а също и пред залез слънце. Тогава човек остава с впечатление, че планетата ражда друга, която всеки миг удвоява обема си. Тоя глобус, който сякаш гори от блясъците, току-що изтръгнат от дълбочините, се разцепва при върха на вертикални сектори. Но това не е разпадане. Тоя стадий, наречен не съвсем сполучливо „фаза на цветната чашка“, трае секунди. Устремените към небето дъги на тия ципести сводове се извиват назад, закачват се в невидимата вътрешност и светкавично започват да формират нещо като мощно тяло, във вътрешността на което протичат стотици процеси едновременно.
След известно време симетриадата започва вече да проявява най-необикновената си особеност — изменя или направо спира действието на известни физически закони. Предварително трябва да се каже, че никога няма две еднакви симетриади и геометрията на всяка от тях е нещо като ново „изобретение“ на живия океан. После симетриадата създава в себе си това, което често се нарича „моментални машини“, въпреки че тези конструкции съвсем не приличат на машините, създадени от хората; тук въпросът е само за относително тясна и поради това сякаш „механична“ целесъобразност на дейността.
Когато бликащите от бездната гейзери се втвърдят или се издуят в дебелостенни галерии и коридори, които водят по всички направления, а „ципите“ образуват система от пресичащи се плоскости, висулки и сводове, симетриадата оправдава названието си с това, че на всяко образуване на криволичещи коридори, продължения и наклонени плоскости в района на единия й полюс съответствува съвпадаща до най-дребните подробности система на противоположния полюс.
След около двадесет-тридесет минути гигантът започва бавно да се потапя в океана, като понякога се наклонява по вертикалната си ос на осем до дванадесет градуса.
Има по-големи и по-малки симетриади, но дори джуджетата след потапянето се възвишават на цели осемстотин метра над нивото на океана и се виждат от двадесетина мили разстояние. Най-безопасно човек може да навлезе вътре веднага след като равновесието се възстанови, когато цялата система престане да се потапя в живия океан, като едновременно се връща във вертикалното си положение. Най-подходящо място за изучаване се явява районът току под върха на симетриадата. Сравнително гладката „шапка“ на полюса се обкръжава там от пространство, надупчено като решето от отверстията на вътрешни камери и тунели. Като цяло, тази формация се явява развитие в три измерения на някакво уравнение от висш порядък.
Както е известно, всяко уравнение може да се изрази с фигуративния език на висшата геометрия и да се построи еквивалентно нему геометрично тяло. В тоя си аспект симетриадата е родственица на конусите на
