откажа и точно затова съм дошъл в библиотеката, исках да се ориентирам…

— Не — прекъсна ме той, — не за това…

— Не?… — казах, като дадох вид, че съм учуден. — Казвай тогава, слушам те.

— Сарториус — изрече той след малко, — струва ми се, че е намерил пътя… знаеш ли.

Той не снемаше очи от мене. Седях спокойно, като се стараех да си придам равнодушен израз на лицето.

— Първо тая история с рентгена. Онова, което Гибарян правеше с него, помниш ли? Възможно е известно изменение.

— Какво?

— Те просто са изпращали сноп лъчи в океана и са модулирали само тяхното напрежение според разни образци.

— Да, това ми е известно. Още Нилин е правил това. И цяла маса други.

— Вярно. Но те са прилагали меко излъчване. А това е било твърдо, блъскали са в океана всичко, което имали, цялата мощност.

— Това може да има неприятни последици — забелязах аз. — Нарушение на конвенцията на четирите и на ООН.

— Келвин, не се преструвай. Това сега няма абсолютно никакво значение. Гибарян е мъртъв.

— Аха, Сарториус иска да стовари всичко на него?

— Не зная. Не съм говорил с него по това. Не е важно. Сарториус е на мнение, че щом „гостът“ се появява винаги тогава, когато се събуждаме от сън, очевидно той извлича от нас производствената рецепта, когато ние спим. Океанът смята, че най-важното ни състояние е сънят. Затова постъпва така. И Сарториус иска да изпратим на океана мислите, които имаме, когато сме в будно състояние — мислите от нашите бдения — разбираш ли?

— По какъв начин? По пощата ли?

— Подигравките запази за себе си. Този сноп от лъчи ще бъде модулиран от мозъчните токове на някого от нас.

Изведнъж в главата ми всичко стана ясно.

— Аха — казах аз, — този някой съм аз. Така ли?

— Да. Той има пред вид тебе.

— Сърдечно благодаря.

— Ти какво мислиш по това?

Аз мълчах. Той, без да проговори, погледна унесената в четене Харей и отново обърна очи към мене. Чувствувах как побледнявам. Не можех да предотвратя това.

— Е, какво? — попита той. Свих рамене.

— Тези рентгеновски проповеди за величието на човека считам за шутовщина. И ти също. Или греша?

— Така ли?

— Да.

— Това е много добре — каза той и се усмихна, сякаш бях изпълнил желанието му. — Значи, ти си против тая история на Сарториус?

Не разбирах още как беше станало това, но в погледа му прочетох, че той ме бе отвел там, където е искал. Какво бих могъл да кажа сега?

— Отлично — каза той. — Защото има още един проект. Да се преустрои апаратурата на Рош.

— Анихилаторът?

— Да. Сарториус вече направи първите изчисления. Това е напълно реално. И дори няма да изисква голяма мощност. Апаратът ще действува непрекъснато, тоест неограничено време, и ще създава антиполе.

— Ча… чакай! Как си представяш това?

— Много просто. Това ще бъде неутриново антиполе. Обикновената материя си остава непроменена. Ще бъдат унищожавани само… неутринните системи. Разбираш ли?

Той се усмихна доволно. Седях с полуотворена уста. Постепенно той престана да се усмихва. Гледаше изпитателно, със смръщено чело и чакаше.

— И така, първия проект „Мисъл“ — отхвърляме. Нали? Втория? Сарториус вече работи по него. Ще го наречем „Свобода“.

Притворих за миг очи. Изведнъж реших. Снаут не беше физик. Сарториус е изключил или развалил визиофона. Много добре.

— Аз бих го нарекъл по-скоро „Касапница“ — казах бавно.

— Ти сам беше касапин. Или не е вярно? А това е нещо съвсем друго. Никакви „гости“, никакви същества F — нищо. Още в началния момент на материализацията ще настъпи разпадане.

— Това е недоразумение — отговорих аз като въртях усмихнато глава; надявах се, че това беше достатъчно естествено. — Това не са морални скрупули, а инстинкт за самосъхранение. Аз не искам да умирам, Снаут.

— Какво?

Той беше изненадан. Гледаше ме подозрително. Измъкнах от джоба си смачкания лист с формулите.

— Аз също мислих по това. Учудва ли те? Нали аз пръв стигнах до неутринната хипотеза, или не е така? Погледни! Антиполе може да се създаде. За обикновената материя то е безвредно. Това е истина. Но в момента на анихилацията, когато неутриновата структура се разпада, освобождава се излишъкът от енергия. Ако приемем за един килограм маса в покой десет на осма степен ерги, получаваме за едно същество F пет до седем пъти по десет на осма степен. Знаеш ли какво значи това? Това е еквивалентно на малък уранов заряд, който избухва във вътрешността на Станцията.

— Какво приказваш! Но… но Сарториус трябва да е взел пред вид това…

— Не непременно — възразих аз с подигравателна усмивка. — Виждаш ли, работата е там, че Сарториус принадлежи към школата на Фразер и Кайоли. Според тях цялата енергия, която се съдържа в неутринните системи, се освобождава във вид на светлинно излъчване. Това според тях би могло да бъде просто силен блясък, може би не съвсем безопасен, но не и унищожителен. Съществуват обаче и други хипотези, други теории за неутринното поле. Според Кайе, Авалов и Сиони спектърът на излъчването е значително по- широк, а максимумът пада на твърдото гама-излъчване. Хубаво е, че Сарториус вярва на своите учители и на техните теории, но съществуват и други, Снаут. И знаеш ли какво ще ти кажа? — продължих аз, като забелязах, че моите думи му правят впечатление. — Трябва да се вземе под внимание и океанът. Щом е направил това, което е направил, той навярно е използувал оптимален метод. С други думи: неговите действия ми се струват аргументи в полза на втората школа — против Сарториус.

— Покажи ми това листче, Келвин…

Подадох му го. Той се наведе и се мъчеше да разбере моите йероглифи.

— Какво е това? — посочи той с пръст. Взех изчисленията от него.

— Това ли? Тензор за трансмутация на полето.

— Дай ми всичко това…

— За какво ти е? — попитах, въпреки че знаех какво ще ми отговори.

— Трябва да го покажа на Сарториус…

— Както искаш — отговорих равнодушно. — Мога да ти го дам. Само че слушай, това никой не е проверявал експериментално, досега не сме познавали такива структури. Той вярва на Фразер, а аз изчислявах според Сиони. Той ще ти каже, че нито аз съм физик, нито Сиони. Поне според него. Но това е въпрос на дискусия. Аз не желая дискусия, в резултат на която мога да се изпаря за слава на Сарториус. Тебе мога да те убедя, но него — не. И няма да се опитвам.

— Тогава какво искаш да направиш?… Сарториус вече работи над това — каза Снаут с безцветен глас. Той се прегърби, оживлението му изчезна. Не знаех дали ми вярва, но ми беше все едно.

— Това, което прави човек, когото искат да убият — казах тихо.

— Ще се опитам да вляза във връзка с него. Може би има пред вид някакви предохранителни мерки — измърмори Снаут. После вдигна очи към мен: — Слушай, но все пак?… Първият проект. Какво ще кажеш?