лежеше на коленете ми. „Десет години изследвания на Соларис“ беше издадена в серията „Солариана“.

Гисе не е притежавал твърде голямо въображение, но тая черта може само да навреди на изследователя на Соларис. Никъде може би въображението и умението да се създават хипотези не са толкова пагубни. В края на краищата на тая планета всичко е възможно. Невероятните описания на формите, които създава плазмата, са по всяка вероятност автентични, макар и да не могат да се подложат на проверка, тъй като океанът много рядко повтаря еволюциите си. Всеки, който ги е наблюдавал за пръв път, е поразен преди всичко от тяхната загадъчност и размер. Ако те се проявяваха в малък размер, например в някаква локва, навярно биха го признали за още една „прищявка на природата“, проява на случайност и на сляпа игра на стихиите. Това, че посредствеността и гениалността стоят еднакво безпомощни пред неизчерпаемото разнообразие от форми на планетата Соларис, също не облекчава общуването с феномените на живия океан. Гисе не е бил нито едното, нито другото. Той е бил чисто и просто един педантичен класификатор, който зад външното си спокойствие е криел неугасима страст към работата си, тя е поглъщала цялото му време. Дотам, докъдето е могъл, той е използувал описателен език, а когато не са му стигали думи, справял се е, като е измислял нови, често неподходящи и несъответствуващи на описваните явления. Впрочем, с никакви термини не би могло да се възпроизведе това, което ставаше на Соларис. Тези „дървообразни хълмове“, „дългуни“, „гъбнища“, „мимоиди“, „симетриади“, „асиметриади“, „гръбначностълбови“ и „бързачи“ звучат страшно изкуствено, но все пак дават известна представа за Соларис дори на онези, които не са видели нищо друго освен замъглени снимки и още по-несъвършени филми. Разбира се, и този добросъвестен класификатор е грешил и допуснал много нелепости. Човек съставя хипотези винаги, дори когато е много предпазлив, дори когато не си дава сметка за това. Гисе е смятал, че „дългуните“ представляват основната форма и ги оприличава на многократно увеличените приливни вълни на земните морета. Впрочем, който се е ровил в първото издание на неговия труд, знае, че в началото той ги е нарекъл именно „приливи“, вдъхновен от чувството на геоцентризъм, който би бил смешен, ако не беше неговата безпомощност.

Защото, ако трябва да се търси аналогия с нещо земно, това са формации, които по размерите си надминават големия колорадски каньон: те са моделирани в маса, която в горната си част представлява нещо средно между желе и пяна (като тази пяна застива в гигантски, крехки фестони, които наподобяват дантела с огромни дупки и дори на някои изследователи изглеждат като „скелетовидни израстъци“), по-долу тя преминава в по-твърда субстанция, подобна на напрегнат мускул, който на дълбочина от десет- петнадесет метра става твърд като скала, макар да запазва своята еластичност. Между опънатите като ципи по хребета на чудовището стени, за които се залавят „скелетчетата“, се е проточил на разстояние от много километри същинският „дългун“ — същество, което изглежда съвсем самостоятелно и прилича на колосален питон, който сякаш се е нагълтал с много планини, а сега мълчаливо ги преживя и потрепва от време на време със стегнатото си като на риба тяло. Но „дългунът“ изглежда така само от високо, от борда на летателния апарат. Ако обаче се приближите до него така, че двете „стени на теснината“ да се издигнат на стотици метри над самолета, оказва се, че „туловището на питона“ е някакво проснато до хоризонта пространство на толкова главозамайващо движение, че поради него почва да изглежда на издут цилиндър. Първото впечатление е, че имаме кипене на хлъзгава,, сивозеленикава мазнина, чиито купища отразяват мощните блясъци на слънцето, но когато машината увисне над самата повърхност (а тогава бреговете на „теснината“, която „дългунът“ крие в себе си, стават нещо като върхове от двете страни на това геологично хлътване), се вижда, че движението е много по-сложно. То прави центростремителни кръгове, в него се кръстосват по-тъмни струи, понякога горният „плащ“ става огледална повърхност, която отразява небето и облаците, пробивана с гръм от изстрелите на ерупциите на смесения с газ полутечен център. Постепенно става ясно, че под тебе се намира център на действие на сили, които поддържат наклонените встрани и възвисили се до небето склонове от бавно кристализиращо желе. Но това, което е видимо за очите, не се приема така просто от науката.

Много години продължаваха ожесточените дискусии по въпроса какво всъщност става в недрата на „дългуните“, милиони от които браздят безбрежните простори на океана. Смяташе се, че това са някакви органи на чудовището, че в тях става обмяна на веществата, дихателни процеси, транспорт на хранителни вещества и само прашните библиотеки знаят какво ли не още. Всяка хипотеза в края на краищата биваше отхвърляна чрез хиляди трудни, а много пъти и опасни изследвания. И всичко това се отнасяше само до „дългуните“ — форма, всъщност най-проста и най-устойчива, защото тяхното съществуване продължаваше седмици — нещо съвършено изключително тук.

Много по-заплетена, причудлива форма, която предизвиква у наблюдателя като че ли най-резки възражения — разбира се, инстинктивни, — бяха „мимоидите“. Може без преувеличение да се каже, че Гисе се бе влюбил в тях и до края на живота си изцяло се бе посветил на тяхното изучаване, описване и изясняване същността им. В названията той се опитваше да отрази това, което в тях е най-странно за човека: стремежа към повторение на обкръжаващите форми, независимо дали са близки или далечни.

Някой ден дълбоко под повърхността на океана започва да тъмнее широк плосък кръг с оръфани очертания и сякаш със смола залята повърхност. След двайсетина часа започва да се дели на части, все повече се разчленява и едновременно се издига нагоре, към повърхността. Наблюдателят би могъл да се закълне, че под него се води страшна борба, защото от всички страни се носят насам като че ли живи кратери, които се отварят и затварят и които приличат на изкривени устни; безконечни редове концентрични, пръстеновидни вълни се трупат, над разлелия се в дълбините колеблив възчерен призрак, изправят се и се сриват надолу. Всяко такова строполяване на стотици хиляди тонове се съпровождава няколко секунди от лепкав и мляскащ, бих казал, грохот, тъй като всичко тук става в гигантски мащаби. Тъмното чудовище бива изтласкано в дълбочините, всеки следващ удар сякаш го разплесква и разкъсва, от отделните късове, които увисват като измокрени крила, се отделят продълговати гроздове, които се стесняват в дълги нанизи, сливат се един с друг, плават нагоре и влачат сякаш срасналия се с тях раздробен матерен диск. А в това време отгоре непрекъснато се сгромолясват в зиналата пропаст нови пръстеновидни вълни. Тази игра продължава понякога ден, понякога месец. В някои случаи това е всичко. Добросъвестният Гисе нарекъл този вариант „недоносен мимоид“, сякаш неизвестно откъде е знаел точно, че крайната цел на всеки такъв катаклизъм е зрелият мимоид, тоест тая колония от полипообразни, светли израстъци (обикновено по-големи от един земен град), предназначението на които е да подражават обкръжаващите ги форми. Разбира се, веднага се появи друг соларист, Ивенс, който сметна тая последна фаза за „дегенерация“, израждане, умиране, а гората от създадени форми — за очевидна проява на освобождаването на откъсващите се части от властта на майката.

Но Гисе, който във всичките си описания на други соларистически творения е внимателен като мравка, която пълзи по замръзнал водопад, в тоя случай така беше уверен в себе си, че систематизира отделните фази на формирането на мимоида във верига от нарастващо съвършенство.

Наблюдаваният от високо мимоид прилича на цял град, но това е заблуждение, предизвикано от търсенето на аналогия сред онова, което е познато. Когато небето е чисто, всички многоетажни израстъци и техните най-високи палисади са обкръжени от слой нагрят въздух; това причинява мними колебания и изменения на формите, които и без това е трудно да се определят. Първата мъгла, която се движи като някакъв лазур (говоря така по навик, защото тоя „лазур“ е рижав през червения и поразително бял през светлосиния ден), предизвиква незабавна реакция. Започва буйно напълване. Нагоре бива изхвърлена почти съвсем отделената от подложката си разтеглива, набъбваща във формата на карнабит покривка, която едновременно избледнява и след няколко минути невероятно точно имитира кълбовидния облак. Това гигантско образуване хвърля червеникава сянка, вместо едни върхове на мимоида се образуват други и цялото движение винаги е насочено противоположно на движението на истинския облак. Мисля, че Гисе навярно би дал да му отсекат ръката само да узнае защо става така. Но такива „единични“ изделия са нищо в сравнение със стихийната дейност на мимоида, раздразнен от присъствието на предмети и конструкции, които се появяват над него по волята на земните пришълци.

Възпроизвеждането на формите всъщност обхваща всичко, което се намира на разстояние не повече от осем-девет мили. Най-често мимоидът създава увеличени копия, понякога ги деформира и създава карикатури или гротескни опростявания, особено на машините. Разбира се, материалът винаги е същата, бързо избледняваща маса, която, изхвърлена във въздуха, вместо да падне — увисва, съединена посредством лесно късащи се подобия на пъпна връв с основата, по която тя бавно се придвижва, гърчи се и намалява или увеличава обема си, пластично се формира в най-сложни конструкции. Самолет, корабна