— Чух.

Усетих, че цялото ми лице се вцепенява.

— Какво си чула? Не си разбрала, това беше само…

— Не. Не. Ти каза, че това не съм аз. Трябва да си отида. Бих си отишла. Боже! Бих си отишла, но не мога. Не зная какво е това. Исках, а не мога. Аз съм толкова, толкова отвратителна.

— Детето ми!!

Грабнах я, притиснах я към себе си с все сила, всичките ми колебания изчезнаха, целувах ръцете й, мокрите й солени пръсти, повтарях някакви заклинания, кълнях й се, молех за прошка, говорех, че всичко това е било само глупав, отвратителен сън. Постепенно тя се успокои. Престана да плаче. Очите й бяха огромни, като на лунатичка. Сълзите им пресъхнаха. Тя обърна глава към мен.

— Не — каза тя, — не ми говори повече, не е необходимо. Ти не си за мене същият…

— Аз ли не съм! — като стон се изтръгна това от мене.

— Да. Не ме искаш. Непрекъснато чувствувам това. Преструвах се, че не забелязвам. Мислех си, че само така ми се струва… Но не. Ти се държиш… другояче. Не се отнасяш към мене сериозно. Това беше сън, вярно, но аз ти се присъних. Ти ме наричаше по име. Отвращаваше се от мене. Защо? Защо?

Коленичих пред нея, прегърнах краката й.

— Дете…

— Не искам да ме наричаш така. Не искам, чуваш ли? Не съм никакво дете. Аз съм…

Тя избухна в ридания и падна по очи на леглото. Станах. От вентилационните отвори с тихо фучене лъхаше прохладен въздух. Стана ми студено. Наметнах хавлията си, седнах на леглото и докоснах раменете й.

— Харей, слушай. Ще ти кажа нещо. Ще ти кажа истината…

Тя се повдигна, като се опираше бавно на ръцете си. Забелязах как силно бие пулсът й под нежната кожа на шията. Лицето ми отново се вцепени и ми стана така студено, като че стоях на студа. Главата ми беше съвършено празна.

— Истината ли? — каза. — Заклеваш ли се?

Не й отговорих веднага, трябваше да надвия спазмата в гърлото си. Това беше наша стара клетва. Когато се произнесеше, никой от нас не смееше не само да лъже, но и да премълчи каквото и да било. Имаше време, когато ние се измъчвахме от прекалена искреност, като мислехме, че това ще ни спаси.

— Заклевам се — казах сериозно. — Харей… Тя чакаше.

— Ти също си се променила. Всички се променяме. Но не това исках да кажа. Наистина има такова нещо… Че по някаква причина, която и двамата точно не знаем… ти не можеш да ме напуснеш. Но това е дори много хубаво, защото и аз не мога да те напусна…

— Крис!

Вдигнах я на ръце, както беше увита в чаршафа. Бузата й, мокра от сълзите, лежеше на рамото ми. Разхождах се из стаята и я люлеех. Тя ме погали по лицето.

— Не. Ти не си се променил. Аз — шепнеше тя в ухото ми. — Нещо става с мене. Може би това?

Тя погледна черния празен правоъгълник на строшената врата, чиито отломъци бях изнесъл вечерта в склада. „Ще трябва да поставя нова“ — помислих аз. Сложих я на леглото.

— Ти спиш ли изобщо? — попитах я, застанал над нея с отпуснати ръце.

— Не зная.

— Как така не знаеш?

— Това сигурно не е истински сън. Може би съм болна. Лежа така, мисля си, и знаеш ли…

Тя потръпна.

— Какво? — попитах я шепнешком. Гласът ми се изгуби.

— Това са много странни мисли. Не зная откъде се вземат.

— Например?

„Трябва да запазя самообладание — помислих си — независимо от това, какво ще чуя“ — и се приготвих да посрещна думите й като силен удар.

Тя безпомощно поклати глава.

— Това е нещо такова… наоколо…

— Не те разбирам.

— Като че ли това не става в мене, а по-далеч, някак си не мога да се изразя. Нямам думи за това…

— Това навярно са сънища — подхвърлих аз сякаш неволно и отдъхнах. — А сега да угасим лампата и до сутринта няма да имаме никакви грижи, а утре, ако ни се доще, ще си намерим нови. Съгласна ли си?

Тя протегна ръка към ключа на лампата, стана тъмно, аз легнах на студеното легло и усетих топлината на приближаващия се дъх. Прегърнах я.

— По-силно! — прошепна тя. А след доста време се обади: — Крис!

— Какво?

— Обичам те!

Искаше ми се да крещя…

Утрото беше червено. Подпухналият слънчев диск стоеше ниско над хоризонта. До прага на вратата имаше писмо. Скъсах плика. Харей беше в банята, чувах как си тананика. От време на време надничаше оттам с полепнала по лицето мокра коса. Приближих се до прозореца и зачетох писмото:

„Келвин, ние загазихме. Сарториус е за енергични действия. Той вярва, че ще му се удаде да дестабилизира неутринови системи. За опитите му трябва известно количество плазма, като изходен строителен материал на творението F. Той предлага да се отправиш на разузнаване и да вземеш известно количество плазма в контейнера. Направи, както намериш за добре, но ми съобщи решението си. Аз нямам мнение по тоя въпрос. Струва ми се, че вече абсолютно нищо нямам. Бих искал да направиш това само защото то би било все пак крачка напред, макар и въображаема. Иначе остава само да завиждаме на Г. Плъха

П. П. Не влизай в радиостанцията. Можеш да направиш това за мен. Най-добре ми телефонирай.“

Сърцето ми се свиваше, когато четях това писмо. Прочетох го внимателно още веднъж, накъсах го на парченца и ги хвърлих в умивалника. После почнах да търся комбинезон за Харей. Това беше ужасно. Също като миналия път. Но тя не знаеше нищо, иначе не би се зарадвала така, когато й казах, че трябва да направя една малка екскурзия навън от Станцията и че я моля да ми прави компания. Закусихме в малката кухня, където Харей едва преглътна няколко залъка, и отидохме в библиотеката.

Исках да прегледам литературата по въпроса за неутриновите полета и системи, преди да направя онова, което искаше Сарториус. Още не ми беше ясно как ще се заловя за това, но бях решил твърдо да контролирам неговите работи. Дойде ми наум, че този неутринов анихилатор, който още не съществуваше, би могъл да освободи Снаут и Сарториус, а аз ще изчакам края на тая „операция“ заедно с Харей някъде навън — например в самолет. Висях известно време при електронния каталог, задавах му въпроси, на които или отговаряше, като ту изхвърляше фишове с надпис „липсва библиография“, или пък ми предлагаше да се впусна в такава джунгла от специални научни трудове по физика, че не знаех какво да правя. Никак не ми се щеше да напусна това голямо кръгло помещение с гладки стени, целите с шкафове, пълни с микрофилми и електронни записи. Библиотеката се намираше в центъра на Станцията, нямаше прозорци и беше най- изолираното помещение вътре в стоманената черупка. Кой знае дали затова не се чувствувах така добре тук, въпреки явното фиаско на търсенията ми. Въртях се из голямата зала, докато най-после се спрях пред един грамаден, достигащ до тавана рафт, пълен с книги. Това не беше толкова лукс, който най-малко би бил много съмнителен, колкото израз на памет и уважение към пионерите на проучването на Соларис: полици с повече от 600 тома, които съдържаха цялата класика по тоя въпрос, като се почне с монументалната по размери деветтомова монография на Гисе, вече доста остаряла. Вадех тия томове, от чиято тежест ръката ми се огъваше, и неволно почнах да ги прелиствам, като седнах на облегалото на един фотьойл; Харей също си намери някаква книга — през рамото й успях да прочета няколко печатни реда. Това беше една от малкото книги, която може би е обслужвала някога първата експедиция и не е чудно да е била притежание на самия Гисе — „Междупланетен готвач“… Не казах нищо, като забелязах с какво внимание Харей изучава кулинарните рецепти, приспособени към суровите условия на космонавтиката, и се върнах към книгата, която