движеха. — Не, не мога да дойда. Може би по-късно. И така, след един час — каза той бързо и екранът угасна. Окачих слушалката.

— Кой беше това? — попита равнодушно Харей.

— Един такъв… Снаут. Кибернетик. Не го познаваш.

— Дълго ли ще трае това?

— Скучно ли ти е? — попитах.

Поставих първия препарат от серията в касетката на неутриновия микроскоп и натиснах едно след друго цветните копчета на изключвателите. Силовите полета забучаха глухо.

— Тук няма много развлечения и ако не ти стига моята скромна компания, ще бъде лошо — говорех аз, като разсеяно удължавах паузите между думите, а едновременно хванах с две ръце голямата черна главичка на микроскопа и долепих очи до меката гумена раковина. Харей каза нещо, което не стигна до мене. Аз виждах като че ли от голяма височина огромна пустиня, обляна със сребърен блясък. По нея имаше плоски каменни късове, сякаш пропукани и изветрели, обгърнати в лека мъгла. Това бяха червени кръвни телца. Заострих образа и без да откъсвам очи от окуляра, потъвах сякаш все по-дълбоко в искрящото сребристо зрително поле. В същото време с лявата ръка въртях регулиращата ръчка на масичката, а когато червеното кръвно телце, което лежеше самотно като наносен камък, се намери под кръстоската от черни нишки, засилих увеличението. Обективът се насочи към деформираното, хлътнало в средата червено кръвно телце. Тая вдлъбнатина изглеждаше като отвор на скалист кратер, с черни, остри сенки във вдлъбнатините на пръстеновидния си ръб. Тоя ръб, по който като бодли стърчаха кристализирани налепи на йоните на среброто, излезе извън границите на зрителното поле. Появиха се мътни, като че ли гледани през вода с цвета на опал очертания на полустопени, разкривени вериги от бели кръвни телца. Когато на черната кръстовка попадна едно бяло кръвно телце, аз леко затласках ръчката за увеличение по-нататък, все по- нататък; всеки момент трябваше да се покаже краят на това пътуване навътре; сплесканата сянка на една молекула, която запълваше цялата картина, сега се проясни.

Нищо обаче не стана. Трябваше да видя трепкащите мъглички на атомите, подобни на желе, но те не се появиха. Екранът пламтеше като чисто сребро. Тласнах ръчката до края. Бученето се засили гневно, но продължавах да не виждам нищо. Повтарящият се звънък сигнал ме предупреждаваше, че апаратурата е претоварена. Още веднъж се вгледах в сребристата пустота и изключих тока.

Погледнах към Харей. Тя тъкмо отваряше уста да се прозее, но ловко измени прозявката в усмивка.

— Е, как е с мене? — попита.

— Много добре — казах. — Мисля, че… не би могло да бъде по-добре.

Продължавах да я гледам и отново чувствувах тия проклети тръпки по долната си устна. Какво всъщност се беше случило? Какво означаваше това? Това тяло, наглед толкова слабо и крехко — а всъщност неунищожимо, — в основата си се оказа направено от… нищо. Ударих с пестник цилиндричния корпус на микроскопа. Дали няма някакъв дефект? Може би полетата му не могат да се нагласяват във фокус?… Не, знаех, че апаратурата е изправна. Аз бях слязъл по всички стъпала: клетките, белтъчинния конгломерат, молекулите — всичко изглеждаше точно така, както при хиляди други препарати, които съм виждал. Но последната крачка надолу водеше към нищото.

Взех кръв от вената й и я прелях в измервателна епруветка. Разделих я на части и започнах да я анализирам. Това ми отне повече време, отколкото предполагах. Бях позагубил опитността си. Реакциите бяха нормални. Всичките. Освен ако…

Капнах сгъстена киселина върху червената капка. Задимя, капката посивя и се покри със слой мръсна пяна. Разпадане. Денатурация. По-нататък, по-нататък! Посегнах за епруветка. Когато отново погледнах първата, тънкото стъкълце едва не падна от ръката ми.

Под слоя от пяна на самото дъно на епруветката отново почваше да расте слой тъмна червенина. Кръвта, полята с киселина, се възстановяваше. Това беше безсмислица! Това беше невъзможно!

— Крис! — чух сякаш някъде от много далече. — Телефона, Крис!

— Какво? Ах, да, благодаря.

Телефонът отдавна звънеше, но го чух едва сега. Вдигнах слушалката:

— Келвин.

— Снаут. Прехвърлих линията, така че да се чуваме едновременно и тримата.

— Здравейте, доктор Келвин — разнесе се високият носов глас на Сарториус. Той звучеше така, като че ли притежателят му говореше от някакъв опасно огъващ се подиум, беше подозрителен, зорък и външно спокоен.

— Моите почитания, господин докторе — отговорих аз. Искаше ми се да се разсмея, но не бях сигурен дали причините за тая веселост са ми достатъчно ясни, за да мога да се отпусна. В края на краищата на кого щях да се смея? Стисках нещо в ръката — държах епруветката с кръв. Разклатих я. Беше се вече съсирила. Дали това преди минута не беше самоизмама? Може би само така ми се беше сторило?

— Бих желал да ви съобщя, колеги, някои заключения, свързани с… фантомите — чувах и едновременно не чувах гласа на Сарториус. Той сякаш напираше да влезе в съзнанието ми. Защищавах се от тоя глас и не преставах да гледам епруветката със съсирената кръв.

— Да ги наречем творения F — предложи бързо Снаут.

— О, чудесно!

В средата на екрана тъмнееше вертикална линия — това означаваше, че съм свързан с два канала. От двете й страни трябваше да се виждат лицата на моите събеседници. Стъклото обаче си оставаше тъмно и само тясната ивица светлина в долната част на двете половини на екрана показваше, че апаратурата работи, но екраните са закрити с нещо.

— Всеки от нас е провел различни изследвания… — Отново същата предпазливост в носовия глас на говорещия. Той млъкна за момент. — Може би отначало трябва да си предадем един другиму резултатите от нашите наблюдения, а след това бих могъл да ви съобщя това, до което съм стигнал лично… Не бихте ли започнали вие пръв, доктор Келвин…

— Аз ли? — казах. Внезапно усетих върху себе си погледа на Харей. Оставих епруветката на масата така, че тя се търкулна под стативите за стъкла, и седнах на високия трикрак стол, като го придърпах към себе си с крак. В първия миг мислех да се откажа да говоря, но неочаквано и за себе си произнесох:

— Добре. Малко събеседване? Добре! Аз съм направил толкова малко, все едно нищо, но ще го кажа. Един хистологичен препарат и няколко реакции. Микрореакции. Имам впечатление, че…

До този момент и понятие нямах какво да им кажа. Изведнъж като че ли нещо в мене се разтвори.

— Всичко е нормално, но това е камуфлаж. Маска. Това са в известен смисъл суперкопия: възстановявания, по-съвършени от оригинала. Това значи, че там, където ние намираме в човека граница на зърнеността, граница на структурната делимост, тук пътят води и по-нататък поради използуването на субатомна структура.

— Чакайте, чакайте. Как разбирате това? — обади се Сарториус.

Снаут мълчеше. А може би това ускорено дишане в слушалката беше негово? Харей гледаше към мене. Разбрах, че бях се забравил и просто съм изкрещял последните думи. Като дойдох на себе си, неволно се прегърбих и затворих очи. Как да изразя това?

— Последният конструктивен елемент на нашето тяло е атомът. Предполагам, че създанията F са изградени от елементи, по-малки от обикновените атоми. Много по-малки.

— От мезони ли?… — подсказа ми Сарториус. Той съвсем не беше изненадан.

— Не, не от мезони… Мезоните бих видял. Скалата на апаратурата, която е при мен, стига от десет до минус двадесет ангстрьома. Нали така? Но нищо не се вижда дори при максимално увеличение. Значи, не са мезони. Може би са по-скоро неутрини.

— Но как си представяте това, нали конгломератът от неутрини е неутрален?

— Не зная. Аз не съм физик. Възможно е да ги стабилизира някакво силово поле. Не разбирам от това. Във всеки случай, ако е така, както казвам, тогава структурата е съставена от частици, поне десет хиляди пъти по-малки от атомите. Но това не е всичко! Ако молекулите на белите кръвни телца и на клетките бяха изградени непосредствено от тия „микроатоми“, те би трябвало да бъдат и съответно по-малки. Също и кръвните телца, и ензимите, всичко, но нищо подобно няма. От това следва, че всички тия бели кръвни телца, клетки, клетъчни ядра са само маска! Истинската структура, основата на функционирането на „госта“ е скрита някъде много по-дълбоко.