— Защо кочияшът те нарече „ваша светлост“? — усмихна се Алекс и на бузата й се появи изкусителна трапчинка.

Джордан извърна поглед от лицето й и рече:

— Обикновено така се обръщат към херцозите.

— Херцозите ли? — разочаровано попита тя, недоволна, че този привлекателен непознат явно живее в съвсем друг свят, което означаваше, че никога повече няма да го види. — Ти херцог ли си?

— Боя се, че да — каза той, забелязал реакцията й. — Разочарована ли си?

— Малко. Как иначе те нарича хората, освен херцог, разбира се?

— Имам поне десетина имена — отвърна той, объркан от нейната искреност. — Повечето хора ме наричат Хоторн или Хоук. Приятелите ме наричате рожденото ми име — Джордан.

— Хоук ги отива — рече Алекс, но мисълта й отлетя другаде. — Мислиш ли, че затова опечи бандити те нападнаха? Защото си херцог? Доста са рискували да го направят недалеч от хана.

— Алчността е силен с стимул.

Александра кимна и цитира:

— Няма по-горещ огън от страстта, нито по-страшна акула от омразата, нито по-буен поток от алчността.

Джордан я зяпна замаян:

— Какво каза?

— Не съм го казала аз. Буда го е казал — обясни Александра.

— Цитатът ми е познат — рече той и с мъка си възвърна самообладанието. — Но съм изненадан, че и ти го знаеш. — Той внезапно забеляза проблясващата светлина пред каретата и се досети, че вероятно са стигнали дома на момичето. — Александра — бързо рече той, докато наближаваха къщата, — никога не трябва да се чувстваш виновна за онова, което направи тази нощ. Не си виновна.

Тя го погледна и се усмихна нежно, но когато кочияшът зави по алеята пред дома й, внезапно възкликна:

— О, не!

Сърцето й подскочи, когато зърна луксозната карета на Хелмсли и охранената кобила, завързана пред входа.

Кочияшът на херцога отвори вратата и пусна стълбичката, ала когато Алекс понечи да слезе, Джордан я спря и я взе на ръце.

— Знам, че мога да вървя и сама — протестира тя, но усмивката му я накара да затаи дъх.

— Направо е срамно мъж като мен да бъде спасен от слабичко момиче като теб, нищо че беше с броня. В името на нараненото ми самочувствие ще се наложи да ми позволиш да постъпя кавалерски.

— Много добре — засмя се Алекс. — Че коя съм аз, че да убивам самочувствието на един херцог?

Джордан не я чу. Погледът му се плъзна по занемарените поляни наоколо, спря се на изпочупените и увиснали кепенци на прозорците. По всичко личеше, че къщата се нуждае от сериозен ремонт. Бе очаквал да види скромна къщурка, но вместо това завари странно западнало място, чиито обитатели явно не можеха да си позволят да го поддържат. Прехвърляйки тежестта на Алекс върху лявата си ръка, той вдигна ръка и почука на вратата.

Когато никой не отвори, тя обясни:

— Ще се наложи да почукаш по-силно. Пенроуз е почти глух, въпреки че е прекалено горд да си го признае.

— Кой е Пенроуз? — попита Джордан, удряйки по вратата.

— Икономът ни. Когато папа почина, трябваше да освободя персонала, но Пенроуз и Филбърт са прекалено стари и не можеха да си намерят нова работа. Нямаше къде да отидат, затова останаха тук и се съгласиха да работят срещу храна и подслон. Пенроуз помага в кухнята и в чистенето.

— Колко странно.

Алекс то погледна. Смееше се.

— Какво е толкова странно?

— Идеята за глух иконом.

— Тогава Филбърт ще ти се стори още по-странен.

— Съмнявам се. Кой е Филбърт?

— Лакеят ни.

— Мога ли да попитам какво му е на него?

— Късоглед е. Толкова е късоглед, че миналата седмица се блъсна в стената, защото реши, че е врата.

За свой ужас Джордан усети, че ще се разсмее. В опит да спаси достойнството й каза колкото можа по- сериозно:

— Глух иконом и сляп лакей… Колко… ъ-ъ… необикновено.

— Да, нали! — съгласи се тя. — Но пък и аз не искам да съм обикновена. Това би означавало, че сам тесногръда.

Младият мъж почука толкова силно на вратата, че Алекс чу как звукът проехтя в цялата къща.

— Кой е казал това? — объркано сведе поглед той.

— Аз — дръзко рече тя. — Аз го казвам.

— Ама че странен багаж си ти — рече й преди да се осъзнае, понечи да я целуне по челото. В същия миг вратата се отвори и на прага се появи белокосият Пенроуз, който изгледа ядосано Джордан и възмутено рече:

— Няма нужда да тропате на вратата, все едно искате да събудите мъртвите, сър! Не съм глух!

Шокиран от отношението на един прост иконом към него, Джордан понечи да го сложи на мястото му, но в този момент старецът осъзна, че непознатият носи на ръце Александра.

— Какво си сторил на госпожица Александра? — яростно изсъска икономът и протегна ръце в опит да измъкне господарката си от лапите на странника.

— Отведи ме при госпожа Лорънс веднага! — рязко заповяда Джордан. — Казах веднага!

Пенроуз му хвърли сърдит поглед и раздразнено рече:

— Чух те и първия път. И мъртвите те чуха… — размърмори се той и се обърна да изпълни заповедта.

Лицата на хорала, които ги посрещнаха, бяха най-ужасната гледка, която Алекс някога бе виждала. Майка й скочи на крака и извика у плашено, а по потресените местни големци се приведоха напред и любопитно зяпнаха разтворената риза на девойката.

— Какво се е случило? — извика госпожа Лорънс. Александра, лицето ти… мили Воже, какво се е случило?

— Дъщеря ви спаси живота ми, но я удариха по главата. Уверявам ви, че изглежда по-сериозно, отколкото е.

— Моля те, пусни ме на земята — каза му Алекс притеснена. Майка й всеки момент щеше да припадне. Джордан я пусна и тя реши със закъснение все пак да представи всички едни на други. — Майко, това е херцогът на Хоторн. Попаднах на него и на кочияша му тъкмо когато двама бандити ги бяха нападнали… Застрелях единия от разбойниците. — Сетне се обърна към Джордан и каза делово: — Ваша светлост, това е майка ми, госпожа Лорънс.

В стаята настана напрегната тишина. Госпожа Лорънс бе като онемяла, а гостите продължаваха да зяпат любопитно. Засрамена. Александра се обърна с усмивка към чичо Монти, който влезе в стаята, поклащайки се. Очите на стареца светеха възбудено и момичето се досети, че рицарят бе прекалил със забранената мадейра.

— Чичо Монти — с нотка на отчаяние рече тя, — имаме гост. Запознай се с херцога на Хоторн.

Чичо Монти се приведе леко напред и примигна, опитвайки се да разгледа лицето на непознатия.

— Мили Воже! — удивено възкликна той. — Това наистина е Хоторн, дявол го взел! — Сетне внезапно се сети за добрите обноски и възпитано рече: — Сър Монтакю Марш на услугите ви, ваша светлост.

Доволна, че тишината вече е нарушена, на Алекс дори не й хрумна да се чувства неудобно заради занемарения си дом, престарелите си слуги и странните си роднини. Тя се усмихна ведро на Джордан и кимна към Филбърт, който внимателно пристъпваше в стаята, носейки поднос с чай. Пренебрегвайки факта,