бренди и присмехулно рече:

— Джордан, признай си, истината е, че си искал да прекараш още една вечер с твоята балерина… ъ-ъ- ъ, извинявай, бабо — със закъснение се досети той, когато възрастната жена го стрелна със смразяващ поглед. — Но нали не очакваш да повярваме, че те е спасило едно дванайсетгодишно момиченце?

— Напротив.

Херцогинята мълчаливо следеше разговора между двамата си внуци. Джордан и Антъни бяха близки като братя, но различни като деня и нощта. Джордан повече приличаше на нея самата — хладен, резервиран. А тъни обаче бе като отворена книга и неприлично добродушен. Той имаше двама напълно отдадени на него родители, които го обожаваха, докато Джордан не знаеше какво е родителска ласка. Тя одобряваше повече Джордан и никак не харесваше безгрижието на Антъни. Неодобрението бе единственото чувство, което си позволяваше да покаже пред останалия свят.

— Стана точно както ви разказах, въпреки че гордостта ми е накърнена от този факт — заговори младият мъж отново, докато пълнеше чашата си. — В единия миг гледах право в дулото на пистолета, в следващия се появи тя — изскочи от гората, яхнала стар кон, нахлупила шлем със спуснат визьор, стиснала копие в едната и пушка в другата си ръка. — Той замълча, доля си още от любимия си портвайн и се настани в креслото си. Сетне делово довърши описанието на снаряжението на Александра: — Бронята беше ръждясала, а къщата й е като появила се от ужасен готически роман — паяжини по гредите, избелели гоблени, скърцащи подове и влажни стени. Икономът й е глух, а лакеят е сляп като прилеп, чак се блъска в стените, има и един чичо, пияница, който се нарича сър Монтакю Марш…

— Интересно семейство — измърмори Антъни. — Нищо чудно, че и тя е толкова… необикновена.

— Иначе щеше да е тесногръда — сухо отвърна Хоторн. Херцогинята, чийто живот бе подчинен на религията и приетите от обществото правила, изгледа гневно големия си внук.

— Кой твърди подобни глупости?

— Александра Лорънс.

— Много странно! — възкликна Тони и внимателно се вгледа в усмивката, която се появяваше на лицето на братовчед му, когато говореше за момичето. Джордан не се усмихваше често, освен ако усмивката не бе прелъстителка или цинична, и рядко се смееше. Баща му го бе учил, че сантименталността е отвратителна и забранена. Също и всичко, което прави уязвим един мъж. Дори и любовта.

— И как изглежда тази невероятна жена? — попита братовчед му, нетърпелив да разбере още нещо за момичето, което така силно го бе впечатлило.

— Дребничка е — рече Джордан и си припомни засмяното личице на девойката. — И е прекалено слаба. Усмивката й може да разтопи и стоманата, а очите й са невероятни. Приличат на огромни аквамарини. Щом ги погледнеш не можеш да откъснеш очи от тях. Образована е въпреки ужасяващата къща, в която живее. Тя е много ведро и весело момиче.

— И смело очевидно — добави Антъни.

— Ще й изпратя банков запис, задето ми спаси живота. Бог ми е свидетел, че парите няма да са им излишни. От онова, което ми каза, и от всичко, което премълча, ми стана ясно, че на плещите на Александра лежи цялото домакинство. Тя със сигурност щеше да се обиди, ако й бях предложил парите снощи, затова и не го направих. Но сега ще й ги пратя, това ще улесни живота й.

Старицата презрително изсумтя, все още потресена от изявлението на госпожица Лорънс за правилата.

— Бедните винаги са лакоми за пари, Джордан, без значение каква е причината да им ги дават. Изненадана съм, че още снощи не се е опитала да измъкне нещо от теб.

— Станала си цинична — подразни той баба си. — Но за това момиче грешиш. Тя е невинна и не е алчна.

Стреснат от тези думи на братовчед си, който имаше пословично лошо мнение за жените, Тони шеговито подхвърли:

— Защо след две-три години не й хвърлиш още един поглед?

— Антъни! — ледено го предупреди херцогинята. — Не и в мое присъствие, ако обичаш!

— Дори не ми е хрумвало да я откъсна от средата й — заяви Джордан напълно глух за думите на баба си. — Александра е като перла, няма да издържи и един ден в Лондон. Не е достатъчно силна, а и няма амбиции. Тя… — Той замълча и погледна иконома, който тъкмо влече в стаята. — Да, Рамзи, какво има?

Рамзи се изпъна като генерал, свъсил вежди от недоволство и раздразнение.

— Дошли са три лица, ваша светлост, които настояват да се срещнат с вас — обяви. — Пристигнаха с карета, която е неописуема, теглена от кон, който дори не заслужава да се нарече така, а дрехите им са…

— Кои са те? — нетърпеливо го прекъсна Джордан.

— Мъжът твърди, че е сър Монтакю Марш, а двете дами са госпожа Лорънс и госпожица Лорънс. Казаха, че са тук да си приберат дълга, който имате към тях.

Думата „дълг“ жегна Джордан и той свъси вежди.

— Въведи ги — нареди рязко.

Съвсем нетипично за нея херцогинята си позволи да хвърли поглед на внука си, с който сякаш му натякваше: „Нали ти казах?“

— Госпожица Лорънс е не само алчна, но и злоупотребява. Представяш ли си само, да дойде тук и да настоява да й върнеш дълга!

Без да отвръща на баба си, младият мъж прекоси стаята и седна зад дърворезбованото бюро в другия край на дневната.

— Няма причина нито един от вас да присъства. Ще се оправя сам.

— Напротив — студено го сряза старицата. — С Антъни ще присъстваме на срещата, в случай че тези хора се опитат да те изнудят.

Впила очи в гърба на иконома, Александра следваше майка си и чичо си. Беше ужасена и мъката й се увеличаваше безкрайно от разкоша, в който гънеше Роузмийд.

Беше очаквала старата херцогиня да живее в огромен дом, но нищо не я бе подготвило за този палат, заобиколен от уханни градини и поляни. Докато пътуваха към имението, тя се бе вкопчила в спомена си за херцога — приятелски настроен и добър. Роузмийд бе успял да заличи наивната й заблуда. Този мъж идваше от друг свят. За него имението бе нещо като малка лятна вила. „Но виличката всъщност е дворец“ помисли си нещастно Алекс, когато стъпалата й потънаха в дебелия килим. Дворец, който я караше да се чувства още по-малка и незначителна, отколкото се бе чувствала през живота си.

Икономът отвори със замах една двукрила дъбова врата, влезе в помещението и ги покани да го последват. Стените бяха отрупани с картини в красиви рамки. Уплашена, Александра едва не направи реверанс пред скования слуга и влезе в салона. Страх сви сърцето й, всеки миг щеше да се изправи пред новия си приятел и без съмнение щеше да види изписано на лицето му само презрение.

Оказа се права. Мъжът, седнал зад красивото старинно бюро, никак не приличаше на усмихнатия джентълмен, когото бе срещнала преди два дни. Сега той бе резервиран, хладен непознат, който гледаше нея и семейството й, сякаш са буболечки, пълзящи по красивия му килим. Дори не се престори на учтив и не ги запозна с другите хора в салона. Вместо това той кимна рязко на чичо й и на майка й, карайки ги да седнат на столовете пред бюрото.

Когато най-сетне погледна Александра, очите му се изпълниха с малко повече топлина, сякаш чувстваше унижението й. Джордан стана, заобиколи бюрото и придърпа още един стол за момичето.

— Много ли те боли синината, дете? — попита той, загледан в тъмното петно на лицето й.

Странно поласкана от загрижеността и любезните му думи, Александра поклати глава:

— Нищо ми няма, не ме боли.

В стаята настана тишина, ала Алекс не обърна внимание заради облекчението, което изпитваше. Явно той не я обвиняваше за това отвратително нахлуване в дома му. Чувствайки се неудобно в преголямата рокля на майка си, тя седна на крайчеца на стола. Когато се опита да се облегне и да се настани благопристойно, настъпи възшироката си рокля и високата яка така се стегна около шията й, че трябваше да вирне брадичка нагоре, за да диша. Като зайче в капан Алекс безпомощно се втренчи в непроницаемите сиви очи на херцога.