Момъкът простена и едва-едва отвори очи. Херцогът внезапно потъна в най-красивите очи, които някога бе виждал — искрящо-зелени езера, засенчвани от дълги извити мигли. Момчето го погледна объркано.

Той се усмихна приветливо и рече:

— Добре дошъл обратно, Галахад…

— Къде… — Александра облиза пресъхналите си устни, почти не позна гласа си. Прочисти гърло и едва прошепна: — Къде съм?

— В един хан, близо до мястото, където те раниха.

Спомените я връхлетяха и сълзи опариха очите й.

— Убих го. Аз убих онзи мъж — задави се тя.

— И спаси мен и кочияша ми.

Александра се вкопчи в успокоителните думи. Остана отпусната и замаяна, докато той бавно опипваше краката й. Никой освен майка й не я бе докосвал така. Усещането бе приятно и странно тревожно, ала когато мъжът заопипва корема и плъзна ръце нагоре, тя ахна и хвана здраво китките му.

— Сър, какво правите?

Джордан объркано се втренчи в слабите пръсти, вкопчени в неговите със сила, родена като че от страх.

— Търся счупени кости. Изпратих да повикат лекаря и съдържателя на хана. Въпреки че вече можеш да ми кажеш къде е най-близкият лекар.

Ужасена от цената, която струваха услугите на лекаря, Алекс отчаяно извика:

— Имате ли представа как дере кожите напоследък?

Джордан зяпна бледото лице на момчето, хипнотизиран от огромните очи, и сърцето му се изпълни със състрадание и възхищение — чувства, които досега му бяха напълно чужди и непонятни.

— Раниха те заради мен. Нормално е аз да поема разходите.

Непознатият се усмихна и съзнанието на Алекс внезапно се проясни. Наведен над нея, той бе най- огромният мъж, когото някога бе зървала. Беше невероятно привлекателен. Очите му бяха сребристосиви, изпълнени с нежност и стоманена воля. Имаше широки рамене и дълбок, галещ глас. Белите му зъби искряха, лицето му бе с красив загар и изсечени, мъжествени черги, а бръчиците закачливо обрамчваха очите му, издавайки тънко чувство за хумор.

Втренчена в гиганта, който се надвесваше над нея, Александра се почувства съвсем мъничка и уязвима. Странно, но освен това се чувстваше в безопасност. Чувстваше се по-защитена, отколкото когато и да е било през изминалите три години. Пусна ръцете му и леко докосна драскотината на брадичката му.

— И вие сте ранен — рече срамежливо.

Джордан затаи дъх пред усмивката на момъка. Докосването на момчето събуди странен копнеж в гърдите му. Докосване на момче! Той грубо блъсна ръката на ранения, чудейки се мрачно дали отегчителният и презадоволен живот, който водеше, не го бе превърнал в отвратителен перверзник.

— Още не знам името ти — рече той с преднамерено рязък тон, докато опипваше гръдния кош на момчето.

Алекс понечи да му го каже, ала вместо това извика ужасено, когато ръцете му се плъзнаха по гърдите й.

Джордан дръпна ръце като опарен.

— Но ти си момиче!

— И нищо не мога да направя по въпроса! — сопна се тя, обидена от обвинението в гласа му.

Двамата изведнъж осъзнаха абсурдността на ситуацията. Джордан вече не се мръщеше, а се усмихваше весело, а Алекс избухна в смях. Точно така ги завари госпожа Тилсън, съпругата на ханджията — Алекс и Джордан бяха на леглото, смееха се, ръцете му бяха на сантиметър от разтворената риза и гърдите на госпожица Александра Лорънс.

— Александра Лорънс! — избухна жената и нахълта в стаята като боен кораб, вдигнал платна. Очите й искряха гневно, когато сведе поглед към ръцете на непознатия аристократ, докосвал девойката. — Какво става тук?

Алекс тънеше в блажено неведение за онова, което ханджийката виждаше в ситуацията. Херцогът веднага осъзна какво може да хрумне на сърдитата жена и в какво може да обвинят това невинно момиче, което бе на не повече от тринайсет години. Лицето му се изопна, а гласът му отново стана леден:

— Госпожица Лорънс бе ранена в инцидент, който възникна недалеч оттук. Изпратете лекар.

— Не, недейте, госпожо Тилсън — прекъсна го Алекс и седна в леглото, въпреки че й се виеше свят. — Добре съм и искам да се прибера у дома.

Джордан отново се обърна към ханджийката и заговори грубо и рязко:

— В такъв случай аз ще я придружа до дома й, а вие изпратете лекаря няколко километра по-надолу по пътя, където ще открие двама бандити. Те не се нуждаят от помощта му, но той може би ще се погрижи за погребенията им. — Той извади от джоба си визитна картичка, на която със златни букви бе изписано името му. — Ще се върна след това, за да отговоря на всички въпроси, които могат да възникнат.

Госпожа Тилсън измърмори нещо за бандитите и покварата, грабна картичката, изгледа възмутено разтворената риза на момичето и излезе от стаята.

— Май се изненада, че съм момиче — несигурно каза Алекс.

— Честно казано, тази нощ е на изненадите — отвърна той и забрави за госпожа Тилсън. — Много ли ще е нахално, ако попитам какво правеше в гората в онази броня по това време на нощта?

Александра бавно свали крака на земята и се опита да стане, Стаята се завъртя неудържимо.

— Мога да ходя — рече тя, когато мъжът понечи да я вдигне на ръце.

— Но аз предпочитам да те нося — твърдо заяви той и направи точно това. Алекс изпита удовлетворение, когато той мина през кръчмата пред очите на съселяните й, носейки я прашна и ранена на ръце.

След като я настани внимателно в каретата обаче, радостта на Алекс помръкна. Скоро щяха да минат покрай мястото на инцидента в гората.

— Аз отнех човешки живот — измъчено прошепна тя, когато кочияшът подкара колата. — Никога няма да си го простя.

— Аз никога няма да ти го простя, ако не го забравиш — усмихна се той. В полумрака на купето две влажни аквамаринени очи го погледнаха, търсейки утеха, и той реагира машинално. Повдигна момичето и го настани на скута си, приласкавайки разстроеното дете. — Постъпи наистина смело — промърмори той в меките къдрици, които погъделичкаха брадичката му.

Александра пое дъх на пресекулки и поклати глава, несъзнателно притискайки лице в гърдите му.

— Не бях смела, просто бях толкова изплашена, че не се сетих да бягам.

Докато прегръщаше и успокояваше изплашеното момиче, на Джордан му хрумна, че един ден може би ще му бъде приятно да има свое дете. Имаше нещо затрогващо в девойката, която така доверчиво се притискаше в него.

— Защо носеше онази броня? — отново попита той.

Алекс набързо му разказа за рождения ден и за семейството на приятелите си. После го разсмя, хвалейки се с победите си на игрите на празненството.

— Хората извън Моршам не си ли устройват такива турнири? Винаги съм си мислела, че хората са еднакви навсякъде, макар че не мога да бъда сигурна, защото никога не съм напускала селцето. Съмнявам се, че някога ще видя света отвъд Моршам.

Джордан занемя от изненада. Неговите познати бяха пропътували целия свят… Трудно ме беше да си представи, че това весело дете никога няма да излезе от това забравено от бота място. Той сведе поглед към нея и откри, че тя го гледа с приятелски интерес, а не с благоговението, на което бе свикнал. Той се усмихна на мисълта за селските деца, които си устройваха турнири, за да си играят. Колко ли бе различно тяхното детство от това на благородническите деца. Самият той бе отгледан от гувернантки, бе обучаван от частни учители, бе възпитаван винаги да е спретнат и чист и да се държи с превъзходство над останалите хора. Може би децата, които живееха тук и въобще в провинциите, бяха различни, по-добри, по-искрени и по-смели. Също като Александра. Онова, което тя му разказа за живота си, го накара да се замисли дали селските деца не са всъщност по-щастливи. Сетне внезапно му хрумна, че момичето се изразяваше много добре.