— Щеше. И точно така е направил — обади се друга млада дама, която не откъсваше очи от терасата с надеждата отново да зърне легендарния херцог. — Майка ми казва, че Хоторн прави каквото си поиска и пет пари не дава за общественото мнение.

В същия миг обектът на този и на десетки подобни разговори в балната зала се облегна на каменния парапет на терасата и се взря в блестящите сипи очи на Елизабет с очевидно раздразнение.

— Вътре унищожават репутацията ти, Елизабет. Ако имаш капка мозък в главата, ще се оттеглиш в провинцията заедно с „боледуващия“ си съпруг и ще изчакаш няколко седмици, докато клюките около дуела не утихнат.

С престорена веселост тя сви рамене:

— Клюките не могат да ми навредят, Джордан. Сега съм графиня. — Горчивина задави думите й. — Няма значение, че съпругът ми е с трийсет години по-възрастен от мен. Родителите ми имат нова титла в колекцията си, а това е всичко, което искаха.

— Няма смисъл да съжаляваш за минали неща — нетърпеливо рече Джордан. — Стореното — сторено.

— Защо не ми предложи, преди да отидеш да водиш опази глупава война в Испания? — задавено попита тя.

— Защото — безцеремонно отсече той — не исках да се женя за теб.

Преди пет години на Джордан му бе минала мисълта един ден да предложи брак на Елизабет, но тогава, също както и сега не искаше съпруга. Уговорка така и не бе направена и той бе заминал за Испания. Година по-късно бащата на Елизабет, който искайте да прибави нова титла към родословното си дърво, я бе накарал да се омъжи за граф Грейнджърфийлд. Когато Елизабет писа на Джордан за това, той не усети ни най-малко чувство на липса или мъка. От друга страна, двамата се познаваха от деца и той винаги я бе харесвал. Може би ако не беше заминал, щеше да направи опит да убеди Елизабет да се противопостави на родителите си и да откаже предложението на стария Грейнджърфийлд. А може би нямаше. Също като повечето жени с нейното потекло тя бе научена, че неин дълг като дъщеря е да се омъжи за онзи, когото посочат родителите й.

Само че Джордан бе заминал. Две години след смъртта на баща си, въпреки че не се бе оженил и че нямаше наследник, който да осигури продължение на рода и запазване на семейното богатство, Джордан бе заминал за Испания, за да се сражава срещу войските на Наполеон. Безразсъдната смелост, която проявяваше, беше неудовлетворението му от живота, който водеше. Той помъдря и уменията и знанието, придобити по време на безкрайните кървави битки, му спечелиха репутацията на хитър стратег и ловък противник.

След четири години той се върна в Англия, за да изпълни дълга си като наследник и херцог.

Джордан Таунсенд, който се завърна от бойното поле, бе много различен от момчето, което замина за Испания. Когато за пръв път влезе в балната зала след завръщането си, всички бяха поразени от промяната. За разлика от останалите джентълмени от своята класа Джордан имаше здрав тен и мускулесто тяло, а движенията му бяха бързи. Той вече беше мъж, който се е изправял пред опасността и който се е наслаждавал на това. Тъкмо това неудържимо привличаше жените.

— Нима можеш да забравиш какво означаваме едни за друг? — попита Елизабет и го погледна. После се повдигна пръсти и го целуна, притискайки изпълненото си с желание тяло към неговото.

Той я сграбчи и я отблъсна.

— Не ставай глупава! — отсече. — Бяхме приятели, нищо повече. Онова, което се случи между нас миналата седмица, бе грешка. И вече свърши.

Тя се опита да се притисне към него.

— Мога да те накарам да ме обикнеш, Джордан. Знам, че мога. Почти се бе влюбил в мен преди години, а миналата седмица ме пожела…

— Желаех тялото ти, милата ми, нищо повече. Това е всичко, което някога съм искал от теб. Няма да убия съпруга ти на дуел, така че можеш да забравиш за това. Ще се наложи да намериш друг глупак, който да ти извоюва свободата с пистолет в ръка.

Елизабет пребледня, примигна, за да прогони сълзите, ала не отрече, че мечтае за смъртта на мъжа си.

— Не искам свобода, Джордан. Искам теб. Може и да ме имаш само за приятелка, но аз съм влюбена в теб от петнайсетгодишна.

Признанието й бе направено е такава искреност и мъка, че всеки друг би го приел като истина и би се трогнал. Ала Джордан отдавна не вярваше на жените. Единственото, което направи след сърцераздирателното й признание, бе да й подаде снежнобяла кърпичка.

— Избърши си сълзите.

Стотиците гости, които наблюдаваха завръщането им в залата, забелязаха, че лейди Грейнджърфийлд е бледа и напрегната и че веднага напусна бала.

Херцогът на Хоторн обаче беше съвсем спокоен, когато се върна при красивата балерина, която бе последна в дългата редица от негови любовници. Миг след това двамата се понесоха в ритъма на танците.

— Винаги става така — рече госпожица Билдрън, докато наблюдаваше с възхищение двойката на дансинга. — Хоторн винаги прави така, че жената, която е с него, да изглежда идеалната му половинка.

— Е, той няма да се ожени за една балерина, без значение колко добре изглеждат заедно — възрази госпожица Морисън. — А и брат ми каза, че ще го доведе у дома тази седмица — добави тя предизвикателно.

Радостта й обаче беше мимолетна, тъй като госпожица Билдрън рече:

— Мама каза, че утре той заминава за Роузмийд.

— Роузмийд ли?

— Имението на баба му. На север е, след някакво забутано село, наречено Моршам.

— Това с предизвикателство за въображението, Филбърт, наистина! — каза Александра на стария лакей, който влезе в спалнята й с наръч дърва в ръце.

Филбърт примигна към седемнайсетгодишната си господарка, която се бе изтегнала по корем на леглото, облегнала брадичка на юмручетата си. Беше облечена както обичайно — с тесни кафяви бричове и избеляла риза.

— Направо е стряскащо изрече възмутено момичето.

— Кое, госпожице Александра? — попита старецът.

— Тук пише — информира го Алекс, сочейки вестника с дата 2 април 1813 година, — че „лейди Уедърфорд-Хийт е дала прием за осемстотин души, последван от вечеря с четирийсет и пет блюда.“ Четирийсет и пет! Можеш ли да си представиш подобна екстравагантност? И още — добави девойката, разсеяно отмятайки къдриците от челото си, — следват безкрайни описания на гостите и одеждите им. Само чуй, Сара — рече тя и вдигна поглед към Сара Уидърс, която заситни в стаята й с куп изпрани кърпи в ръце.

До смъртта на баща й преди три години Сара бе начело на домакинството, но след финансовия крах на семейството тя бе освободена заедно с останалите слуги — с изключение на Филбърт и Пенроуз, които бяха прекалено стари и не можеха да си намерят нова работа. Сега Сара идваше веднъж месечно заедно с едно селско момиче, за да помогне с прането и по-тежката домакинска работа.

С подигравателен тон Алекс зачете:

— „Госпожица Емили Уелфорд бе придружена от графа на Марчам. Копринената рокля с цвят на слонова кост на госпожицата бе украсена с перли и диаманти.“ Смеейки се от сърце, Александра затвори вестника и попита Сара: — Можеш ли да си представиш, че хората четат този боклук? Защо му е на някого да знае каква рокля е носила някоя си или че херцогът на Делтон се е върнал от Шотландия?

Сара Уидърс повдигна недоволно вежди и се вгледа в облеклото на момичето.

— Има млади госпожици, които обичат да изглеждат добре — изтъкна деликатно тя.