Яхнала стария Тъндър, жребеца с отвратителен нрав, който бе принадлежал на дядо й, Алекс пое към дома на О’Тул. Носеше пушката си в случай, че през пътя притича някое животинче. Не че имаше някакъв шанс да улови дивеч точно този следобед… Дългото копие, затъкнато на стойката, дрънчеше ужасно, блъскайки се в бронята и щита.
Въпреки неприятния разговор е майка й Алекс бе в приповдигнато настроение. Пролетният ден бе прекрасен и чувството на чудно очакване завладя душата й.
Първите цветя бяха избуяли и радваха окото с пъстротата и красотата си. Ароматът им бе упойващ. В покрайнините на селото имаше малък хан. Алекс познаваше всички в околността, затова вдигна визьора на шлема си и весело помаха на господин Тилсън, ханджията.
— Добър ден, господин Тилсън — извика тя.
— Добър ден, госпожице Алекс.
Мери-Елън и шестимата й братя бяха пред схлупената къщурка на семейството. Играта на сражаващи се рицари вече бе в разгара си.
— Александра — извика четиринайсетгодишния Том, възкачил се гордо върху стария кон на баща си. — Време е да премерим сили.
— Не, първо трябва да се дуелираме — прекъсна го тринадесетгодишният му брат. — Този път ще те победя, Алекс, упражнявах се ден и нощ.
Засмяна, тя слезе от коня син прегърна Мери-Елън, сетне двете се впуснаха в игрите, които се организираха на всеки рожден ден на някое от седемте деца на семейство О’Тул.
Следобедът мина във весели игри, смях и ведра глъчка у голямото сплотено семейство — нещо, за което Александра като единствено дете винаги бе мечтала.
Когато се качи на коня и си тръгна за дома, тя бе щастлива и уморена, а стомахът й беше пълен е обилната вечеря на госпожа О’Тул.
След като подмина хана, тя реши да подкара Тъндър по гористата пътека, която след малко повече от километър пресичаше главния път. Тогава забеляза няколко коня, завързани в двора на хана, чиито прозорци още светеха, а отвътре се чуваше песен.
Беше късно, но девойката не пришпори жребеца. Тъндър беше стар, пък и тя искаше да е сигурна, че гостите ще са си отишли, когато се прибере у дома.
Визьорът на шлема й внезапно се затвори с тракане и Алекс въздъхна раздразнено. Копнееше да свали тежката броня от себе си. Накара Тъндър да спре, после отпусна юздите и премести щита в лявата си ръка. Попечи да свали шлема и да ги носи в ръка, когато дочу приглушени звуци.
Момичето леко се намръщи. Помисли си, че наоколо сигурно има див глиган или друг вкусен дивеч и извади пушката си.
Изведнъж в тишината на пролетната нощ изтрещяха изстрели. Преди Александра да успее да реагира, старият Тъндър се спусна сред дърветата право към мястото, откъдето се чуха изстрелите. Конят въртеше ужасено очи, юздите му се влачеха отстрани, а младото момиче на гърба му стискаше гривата с всичка сила…
Бандитът се извърна рязко към ужасното тракане, което се разнесе зад гърба му. Джордан Таунсенд също откъсна поглед от дулото на пистолета, насочен към гърдите му. Онова, което видя, го изуми. Излитайки от гората, на помощ му се притичваше рицар в пълно бойно снаряжение, със спуснат визьор на шлема, с пушка и щит в ръцете.
Александра сдържа писъка си, когато изскочи от гората и се впусна в нещо, което бе по-страшно от най-ужасните й кошмари. Един кочияш лежеше ранен на земята край каретата си, а двама бандити, прикрили лица с червени шалчета, държаха на мушка висок непознат. Единият от убийците се обърна на секундата и насочи пистолет право към нея.
Нямаше време да мисли. Стисна пушката силно, вдигна щита, надявайки се той и бронята да спрат неизбежния куршум. Искаше да профучи покрай разбойника и да то събори на земята, ала… в същия миг изтрещя изстрел.
Тъндър подскочи от ужас и се спъна, изстрелвайки ездачката си право върху разбойника. Сблъсъкът едва не запрат и шлема й във въздуха и захвърли пушката й на пътя, а Алекс изпадна в безсъзнание.
За беда разбойникът се окопити, преди главата на момичето да спре да се върти и да дрънчи като църковна камбана.
— Какво, по дяволите… — изломоти той и блъсна отпуснатото й тяло настрани, после я ритна жестоко и се спусна да помага на приятеля си, който в момента се биеше с високия непознат, за да задържи оръжието си.
Замаяна от болката и от страха, Алекс видя как двамата разбойници се нахвърлят върху жертвата си. Пълзейки, препъвайки се, със сила, вдъхната от ужаса, тя се опита да стигне до пушката, захвърлена на черния път. Тъкмо хвана приклада, когато непознатият успя да се пребори за пистолета. Чу се изстрел и единият от нападателите се загърчи на земята. Високият мъж се извъртя светкавично и насочи дулото на оръжието към втория разбойник.
Александра наблюдаваше като хипнотизирана светкавичната бързина, с която той взе надмощие. Непознатият бавно и хладнокръвно насочи пистолета към гърдите на втория убиец. Все още просната по корем на пътя, тя затвори очи в очакване на оглушителния изстрел, ала вместо това в тишината се разнесе остро щракване. Барабанът на оръжието бе празен.
— Жалък глупак — злобно се изсмя разбойникът и извади своя револвер. — Да не си мислеше, че щях да ти дам да докопаш пистолета, ако не заех, че е празен? Сега ще умреш бавно и мъчително, задето уби брат ми. Човек дълго се мъчи, когато го застрелят в корема…
Алекс се претърколи настрани и свали предпазителя на пушката си. Когато разбойникът насочи пистолета към мъжа, тя стреля. Откатът болезнено заби приклада в рамото й и я просна на земята, останала без въздух. Едва успя да завърти глава и да погледне проснатия на земята бандит. Куршумът беше попаднал в главата му.
Не го бе ранила, както се бе надявала, беше го убила! Стон на мъка и ужас се откъсна от устните й. Светът се завъртя бясно, докато Александра наблюдаваше как непознатият подритва мъртвия убиец и тръгва към нея бързо и някак заплашително… Сетне мракът я погълна. За пръв път в живота си припадна.
Джордан приклекна до поваления рицар и побърза да свали шлема, за да провери дали спасителят е наранен.
— Бързо, Грим! — извика той на кочияша си, който се опитваше да се изправи на крака, замаян от удара на нападателите. — Помогни ми да свалим проклетата броня.
— Ранен ли е, ваша свет лост?
— Очевидно — рече той и примигна, щом зърна драскотината на бялото лице.
— Застреляха ли го?
— Не мисля. Повдигни главата му. Внимателно, но дяволите! Искам да махна тази чудесия от него. — Той бавно свали бронята от гърдите на Алекс. — Боже, какъв абсурден костюм — промърмори разтревожен, докато оглеждаше неподвижното тяло за огнестрелни рани. Лунната светлина бе недостатъчна.
— Тук е прекалено тъмно да установя къде е ранен. Обърни каретата и ще се върнем в хана, който подминахме преди няколко километра. Все някой ще се сети кои са родителите му и кой е най-близкият лекар в околността. — Джордан нежно повдигна младия рицар и с изненада установи колко леко е тялото му. — Та той е момче. Не повече от тринайсет-четиринайсетгодишно — горчиво рече херцогът. Вината, че е причинил вреда на това смело дете, сграбчи сърцето му. Вдигна отпуснатото тяло и нежно го понесе към каретата.
Появата на Хоторн, понесъл изпадналата в несвяст Александра, предизвика бурни коментари отстрана на посетителите в хана.
С незаинтересоваността на истински аристократ Джордан пренебрегна надигналите се възгласи и от иде право при кръчмарката.
— Заведете ме в най-хубавата си стая и веднага пратете собственика при мен.
Жената погледна объркано отпуснатата къдрава главица на Алекс, после се ококори срещу красивия висок непознат и побърза да изпълни заповедите му.
Джордан внимателно остави момчето на леглото и започна да развързва връзките на ризата му.
