— Но на теб ти беше скучно да ги гледаш цели, нали?

Алекс осъзна, че той я кара да си говорят за цветя в момент, в който животът й висеше на косъм. Тя се ядоса отново и тихо и решително заяви:

— Ваша светлост, няма да се омъжа за вас.

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и я изгледа любопитно.

— Така ли? И защо?

Опитвайки се да му обясни, Алекс несъзнателно приглади тъмните си къдрици. Джордан проследи грациозния жест — и за пръв път се вгледа в девойката, за която щеше да се ожени. Слънцето блестеше в косите й и превръщаше очите й в две бистри тюркоазени езера. Мекият жълт цвят на роклята галеше бледата прасковена кожа.

— Моля те, престани да ме гледаш така! — почти извика Александра. — Сякаш искаш да прозреш всичките ми недостатъци.

— Нима това правех? — разсеяно попита той и за пръв път забеляза пълните й устни и високите скули. Умът му не го побираше. Как я бе объркал с момче. Тя имаше красиви дълги мигли, нежно и женствено лице и изразителни, извити вежди.

— Играеш си на Пигмалион с живота ми, а на мен това не ми харесва!

— Какво? — отново попита той, внезапно увлечен в разговора.

— В митологията Пигмалион…

— Запознат съм с този миг, но съм изненадан, че и ти го познаваш.

— Явно въобще не познаваш нежната половина от човечеството — каза Алекс. — Дядо казваше, че жените са не по-малко умни от мъжете.

Джордан потисна смеха си и Алекс погрешно реши, че той е изненадан от забележката на дядо й за интелекта на жените. Дори не й мина през ума, че той се смее заради абсурдното изказване, че не познава другия пол.

— Престани да се отнасяш с мен, сякаш нямам капка мозък в главата си. Всички от семейството ти сте такива, дори и слугите ти са надути и се отнасят странно с мен.

— Ще накарам иконома да си натъпче памук в ушите и да се престори на глух, а на лакея ще заповядам да ходи с превръзка на очите. Така по-добре ли ще се чувстваш?

— Защо веднъж поне не се държиш сериозно!

— Аз ще се оженя за теб — хладно заяви той. — Това не е ли сериозно?

Сега, когато бе взела решение и бе казала на херцога, че няма да се омъжи за него, Алекс внезапно осъзна, че вече не се страхува от Джордан Хоторн. Дори не се притесняваше от близостта му.

— Осъзнаваш ли, че когато стане дума за брак, посърваш напълно? — попита тя и наклони глава. — Положи ръка върху неговата и надзърна в очите му, в които видя само цинизъм и самота. — Не искам да любопитствам, ваша светлост, но доволен ли си от живота? Щастлив ли си?

Той се подразни от въпроса, но все пак отговори:

— Не особено.

— Ето, видя ли! Ние въобще не си по подхождаме. Ти си отегчен от живота, а аз не. — Куражът и несломимият й дух сега се изписаха на лицето й. Алекс погледна към небето и цялото й същество се изпълни е оптимизъм, надежда и радост. — Аз обичам живота. Дори когато ми се случват лоши неща. И не мога да спра да го обичам. — Джордан се загледа в нея омагьосан. Девойката му напомни на езическа жрица, вричаща се на небесата: — Всеки сезон от годината носи обещания за прекрасни неща, които все някога ще ми се случат. Имам това усещане, откакто дядо почина. Сякаш той е на небето и ми казва само да почакам. Снегът носи обещания. През лятото обещанието се крие в светкавиците, раздиращи небето. Но усещането е най-силно през пролетта, когато всичко е сочно и зелено, тучно…

— Сочно ли? — попита безучастно Джордан.

— Да, като стволовете на дърветата, когато са мокри, или като дъждовните поляни, които ухаят на… — Алекс въздъхна, опитвайки се да си припомни аромата на мокра трева.

— На пръст — довърши той. Тя сведе глава и го погледна.

— Мислиш ме за глупачка — въздъхна. Изправи рамене и се опита да забрави за копнежа, който изпитваше по него. — Не можем да се оженим.

Джордан се намръщи и я погледна невярващо.

— И ти го реши само защото не ми харесва как мокрите поляни миришат на пръст?

— Не си чул и дума от онова, което ти казах — отчая се тя. — Ако се омъжа за теб, ти ще ме направиш нещастна като себе си. А ако ти ме направиш нещастна, аз ще направя теб нещастен. Само след година двамата ще сме се вкиснали като баба ти. Не си и помисляй да се смееш — добави, щом забеляза усмивката му.

Джордан я хвана за ръка и я поведе между розовите редове към една беседка, обградена от разцъфнали дръвчета.

— Забравяш най-важното — след като те отведох в онзи хан, животът ти се промени. Дори майка ти да блъфираше, че ще ме даде под съд, твоята репутация все пак е унищожена. — На прага на беседката той се обтегна на ствола на един дърво и рече: — Боя се, че нямаш избор. Остава ти единствено да ме удостоиш с честта да станеш моя жена.

Алекс се засмя. Той винаги бе официален и делови, дори сега, когато тя категорично от качваше ръката му.

— Да се ожениш за момиче като мен не е чест за херцог като теб. И въпреки онова, което ми каза, когато се разделихме миналия път, ти не си мой слуга. Защо ги говориш течи неща?

Джордан се усмихна. Веселието й бе заразно.

— По навик — призна.

Александра наклони глава очарователно момиче, умно и с чувство за хумор.

Никога ли не казваш онова, което мислиш?

— Рядко.

— Явно да кажеш какво мислиш е привилегия на онова, което баба ти нарича „низши класи“. Защо винаги ми се струва, че всеки момент ще ми се присмееш?

— По някаква неразбираема и за мен причина аз те харесвам.

— Хубаво, но не е достатъчно за брак. Има мишо по-важни неща като… — Тя се задави и стреснато замълча. „Като любовта“ — помисли си. Единствено любовта беше важна.

— Като какво?

Неспособна да изрече думата, Алекс се извърна и поклати глава.

„Любовта“ — помисли си с примирение Джордан и му се прииска да се върне на срещата с управителя на имението, която бе прекъснал. Александра искаше любов и романтика. Беше забравил, че дори невинните момичета несъмнено мечтаят за любовта и уважението на бъдещите си съпрузи. Твърдо решен, че няма смисъл да стърчи в беседката като глупак и да убеждава Александра да се омъжи за него, той реши, че с една целувка ще изпълни дълга си и ще накара момичето да се откаже от решението си.

Алекс подскочи нервно, когато той вдигна ръка и погали лицето й.

— Погледни ме — каза той с дълбок кадифен глас, който накара кръвта й да закипи.

Тя впи очи в загоряло го му лице. Въпреки че никой досега не се бе опитвал да я съблазни или да я целуне, още щом надзърна в очите му, осъзна, че нещо ще се случи. Разтревожена, веднага попита:

— За какво мислиш?

Той отново помилва лицето й и се усмихна. Усмивката му бе прелъстителна и накара сърцето й да подскочи.

— Мисля да те целуна.

Александра си припомни романтичните романи, които бе чела. Когато любимият ги целунеше, героините винаги страстно изоставяха добродетелта или мълвяха клетви за вечна любов. Ужасена, че ще се изложи по подобен начин, тя поклати глава.

— Не, не. Аз… аз не мисля, че трябва. Не и сега. Благодаря за предложението, но не. Може би друг път, когато…

Пренебрегвайки протестите й, опитвайки се да прикрие усмивката си, Джордан повдигна брадичката й и се наведе да я целуне.