блюда.
— Явно си била гладна — рече Джордан, след като Алекс остави приборите си и въздъхна със задоволство.
— Умирах от глад. Стомахът ми още не е свикнал на навиците ви в Роузмийд. Вие вечеряте в десет часа, а по това време аз обикновено бях в леглото.
— Ще спрем в осем следващия път — предложи й той. Джордан като че ли искаше да поседи и да си изпие виното на спокойствие, затова Алекс се осмели да попита:
— Ще имаш ли нещо против, ако изляза навън? Иска ми се да се поразходя, преди да се качим пак в каретата.
— Добре. Ще дойда при теб след малко.
Алекс излезе на двора, за да се наслади на следобедното слънце под зоркото око на кочияша.
Когато започнаха да приготвят впряга на каретата им, забеляза едно момченце, което се бе привело край оградата и като че говореше на пътя. Обзета от любопитство, тя се приближи и видя, че детето говори на няколко кученца.
— Колко са сладички! — възкликна тя. Главичките и предните лапички на паленцата бяха бели, а телцата им — кафяви.
— Купи си едно! — предложи й момченцето. Щети го дам евтино, а са породисти.
— Каква порода са? — попита Алекс и се засмя, когато най-малкото топчесто животинче захапа подгъва на полата й и игриво тръсна главичка.
— Английски овчарки — обясни момчето, докато дамата се навеждаше да отдели кучето от роклята си. — Много умни стават.
В мига, в който докосна меката козинка, Алекс остана като омагьосана. Преди много време бе имала коли, но когато баща й почина, храната бе станала прекалено скъпа, за да я пилеят за животно, което не може да си я заслужи. Затова бе подарила кученцето си на един от братята на Мери-Елън. Александра вдигна палето и то нетърпеливо размаха крачета и облиза ръката й. Тя все още държеше кученцето и обсъждаше достойнствата му е ентусиазираното дете, когато се появи Джордан и рече:
— Трябва да тръгваме.
Алекс не мислеше да попита е съпруга си дали може да си има куче, но молбата се четеше в грейналите й очи и в усмивката й, когато се обърна към него и каза:
— Знаеш ли, че преди имах коли?
— Така ли?
Тя кимна постави кутрето на земята, потупа го по главичката и се обърна към момченцето:
— Успех! Дано намериш домове за всичките.
Не се бе отдалечила и на две стъпки, когато нещо я дръпна за полата. Обърна се и кученцето, което бе държала допреди малко, пусна полата й и седна, загледано с обожание в нея.
— Тя ме харесва — безпомощно обясни Алекс и се засмя. Наведе се и обърна кутрето към момчето. После го потупа, за да го накара да се върне при собственика си. Паленцето обаче се заинати и отказала си отиде. Девойката се усмихна на рошавата топчица, обърна се и се върна в каретата заедно с Джордан.
Съпругът й се поспря при кочияша, за да му даде напътствия, и малко след като се настаниха в луксозното купе, каретата потегли.
— Явно тази отсечка от пътя е много неравна — нервно рече Алекс половин час по-късно, когато каретата тежко залитна надясно, а после и наляво.
Седнал срещу нея със скръстени на гърдите ръце и протегнати крака, Джордан кратко отвърна:
— Не е.
— Тогава защо криволичим така?
Преди обаче съпругът й да успее да отговори, кочияшът извика силно „Стоооой!“ и отби встрани от пътя.
Александра надзърна през прозореца и се загледа в гората. Миг по-късно кочияшът се появи пред вратата и извинително се обърна към господаря си:
— Ваша светлост, не мога едновременно да управлявам и да държа тази непрестанна машина за мърдане. За малко да влезем в канавката и да счупим колело.
„Непрестанната машина за мърдане“, за която говореше той и която се бе сгушила в ръцете му, представляваше малка кафяво-бяла рошава топчица, която сумтеше и скимтеше смешно.
Джордан въздъхна примирено и рече:
— Добре, Грим, пусни го вътре. Не, по-добре първо го разходи.
— Аз ще го разходя — бързо предложи Алекс. Джордан също слезе от каретата и придружи съпругата си до една малка полянка в гората край пътя. Тя се обърна и със светнали очи погледна съпруга си.
— Ти сигурно си най-милият мъж на света — прошепна.
— Честит рожден ден!
— Благодаря ги толкова… толкова много. Кученцето няма да създава проблеми, ще видиш.
Той погледна несигурно животинчето, което душеше наоколо и непрестанно махаше с опашка. Внезапно го съзря някаква клонка и започна да подскача около нея.
— Момчето ми каза, че са много умни.
— Помиярите обикновено са такива.
— О, тя не е помияр — рече Алекс и се наведе да си набере малко полски цветя. — Тя е английска овчарка.
— Какво? — поразен попита Джордан.
— Английска овчарка — обясни тя, погрешно решила, че той не знае нищо за тази порода. — Те не стават много големи и са много умни. — Съпругът й продължи да я гледа недоумяващо, затова тя добави: — Момчето ми разказа всичко за тях.
— Онова малко честно момче ли? — иронично попита Хоук. — Същото, дето ти каза, че кучето е породисто?
— Да, разбира се. — Тя беше учудена от реакцията на съпруга си. — Същото момче.
— Тогава да се надяваме, че е и излъгало за породата.
— Излъгало ли ме е?
— Като циганче. Ако това куче е английска овчарка, значи ще стане колкото пони и лапите му ще са колкото чайници. Да се надяваме, че баща му наистина е от малките териери.
Джордан изглеждаше толкова отвратен, че за да прикрие усмивката си, Александра коленичи да вземе кученцето си.
Полите на роклята с богат черешовочервен цвят се плъзнаха по тучната зелена трева. Алекс държеше в свободната си ръка полските цветя, които беше набрала. Джордан погледна девойката, за която се бе оженил, наблюдаваше как ветрецът развява косата й и как кестенявите къдрици милват белите като алабастър скули. Ярки слънчеви лъчи проникваха през клоните на високите дървета и обграждаха Александра в ореол от светлина.
— Напомняш ми за портрет на Гейнсбъро — каза меко херцогът.
Изненадана от дрезгавия му глас и от странния му поглед, Алекс бавно се изправи.
— Не съм много красива.
— Не си ли?
— Иска ми се да бях, но се опасявам, че ще стана доста обикновена.
Джордан се усмихна. Поклати глава и изрече:
— Александра, в теб няма нищо обикновено. — Изведнъж забрави за решението си да стои настрана от нея, докато тя поотрасне с няколко години и стане готова да участва в любовната игра по неговите правила. Изпита отчаяна нужда да усети вкуса на меките й устни. Само още веднъж.
Докато се приближаваше бавно и решително към нея, сърцето на Александра започна да препуска в очакване на целувката, с която почувства, че ще я дари. Вече познаваше изражението на лицето му и дрезгавината на гласа му.
Джордан обхвана лицето й и зарови пръсти в тъмните й къдрици. Кожата й бе мека коприна. Наклони славата й назад. С неочаквана нежност пое устните й в своите, казвайки си, че сигурно е луд да го прави. Ала когато тя откликна и разтвори устни, той забрави всичко. Понечи да задълбочи целувката и да прегърне