кръвта е била съвсем чиста. Ние сме наследници на крале и императори. А ти искаш тази никаквица да роди наследника ти. — Вбесена, тя се нахвърли върху другия си внук: — Недей просто да си седиш там, Антъни. Кажи нещо!

Лорд Антъни Таунсенд се облегна в креслото си. Изглеждаше огорчен.

— Добре — рече, приемайки решението на Хоторн с усмивка. — Кога ще ме представиш на бъдещата ми братовчедка? Или ще я оставиш в салона до сватбата?

Херцогинята стрелна Тони с поглед, ала не пророни и дума. Остана с високо вдигната глава, безмълвна и горда, но горчивото разочарование от последния час сякаш я състари с цяло десетилетие.

Антъни погледна Джордан и вдигна чаша като за тост.

— За бъдещата ти съпруга, Хоук! — рече и се ухили. Хоторн само го изгледа иронично. Тони не се изненада от това на пръв поглед непоклатимо спокойствие. Също като баба си Джордан почти винаги контролираше чувствата си, но за разлика от нея той го правеше без усилия. Толкова му бе лесно да запазва присъствие на духа, че хората се чудеха игли може да изпитва друго освен гняв.

Тони беше прав поне в този миг. Джордан изпитваше единствено безсилен гняв. Проблемът не бе в това, че Алекс не е изискана, а че е неопитна, нежна и невинна.

В неговите ръце тя щеше да загуби наивността си, но нямаше да придобие фалшивия блясък на благородническото общество.

Притесняваше го фактът, че момичето никога няма да успее да се впише в света му, в живота му. Въпреки това не бе силно разтревожен, защото нямаше никакво намерение да прекарва времето си с Александра, нито пък имаше намерението променя начина си на живот. Щеше да остави жена си в Девон и да я посещава от време на време.

Сетне с въздишка се сети, че трябва да уведоми любовницата си, че няма да го придружи до Девон следващата седмица, както бяха планирали. „Слава на Бога, че освен красива Елиз е и изискана, и разбрана!“

Нямаше да се налага да търпи сцени на ревност, когато й е съобщеше за брака си и за пътуването до Девон.

— Е, та кога ще ни запознаеш с нея, както си му е редът? — повтори Тони.

Джордан се пресегна и позвъни със звънчето.

— Рамзи — рече той на иконома, който внезапно се появи на прага, — доведи госпожица Лорънс тук.

— Къде са майка ми и чичо ми? — попита стреснато Алекс, когато я въведоха в дневната.

Херцогът се изправи и отиде при момичето.

— Настаняват се в близката гостилница, където честито очакват брачните ни обети — отвърна той, без да крие иронията в гласа си. — Ти обаче ще останеш тук.

Преди да осъзнае какво става, бе представена на овдовялата херцогиня, която я огледа през лорнета си. Унижена от презрителния поглед на старицата, тя вдигна гордо глава и се втренчи без страх в нея.

— Не ме зяпай така грубо и невъзпитано — тросна се възрастната жена.

— О, нима бях груба, гос’жо? — попита Алекс, имитирайки простоватата реч на съселяните си. — Извинете ме тогава. Виждате ли, знам си аз, че е грубо да зяпаш така, но съм ужасно невежа по отношение на етикета, особено когато аз съм обектът на подобен поглед.

Херцогинята едва не изпусна лорнета си.

— Как смееш да ме поучаваш! Ти си никоя, нямаш потекло, нито предци.

— Добре е да имаш потекло. Но славата принадлежи на предците ни, не на нас — гневно цитира Алекс.

Антъни се задави от смях и бързо се намеси между възмутената и разгневена старица и неразумното дете, влязло в словесна престрелка с достолепната херцогиня.

— Платон, нали? — попита той с усмивка и подаде ръка на Алекс.

Тя поклати глава и едва се усмихна, озарена от надеждата, че е открила съюзник в това свърталище на вълци.

— Плутарх.

— Е, поне бях близо — засмя се Тони. — Тъй като явно Джордан загуби ума и дума, моля, позволи ми да ти се представя. Братовчед съм на Джордан. Приятно ми е. Тони. — Алекс се ръкува с него и рече:

— Приятно ми е.

— Направи реверанс! — грубо заповяда херцогинята.

— Моля?

— Младата дама винаги прави реверанс, когато я представят на човек с по-висок обществен сан.

Александра стоеше до прозореца в спалнята си, когато видя, че пред къщата спира луксозна карета.

— Мери-Елън! — зарадва се момичето и изтича по коридора.

В мига, в който Рамзи отвори вратата на каретата, Мери-Елън скочи на земята и затича към входната врата на разкошната къща. Дългата огненочервена коса на девойката буйно се развя. Ръцете й бяха заети с куп странно опаковани неща, а в юмручето си стискаше бонето си. Мери спря задъхано във фоайето и направи реверанс пред изумения иконом, когото погрешно взе за много важна персона.

— Моля ви, милорд, къде е Александра? Още ли е жива? — попита с измъчен глас. Понеже човекът само я зяпна и нищо не отвърна. Мери се обърна към пристигналия лакей и отново направи реверанс. После заразпитва на един дъх: — Къде е Александра, сър? Моля ви, кажете ми!

В този момент Алекс скочи от последното стъпало на стълбището, втурна се във фоайето и се хвърли на врата на приятелката си.

— Мери-Елън! Толкова се радвам, че дойде! — извика.

В тишината, която обикновено цареше в разкошния дом на херцогинята, шумното посрещане на гостенката привлече не само още трима разтревожени слуги, но и самата херцогиня, и по-възрастния й внук.

Мери-Елън беше от простичко, честно селско семейство на фермери, което не се интересуваше особено от добрите обноски, изисканото държание или пък мнението на благородниците, които така или иначе никога не ги навестяваха в Моршам. Затова и момичето не подозираше, че я наблюдават. Всички решиха, че гостенката е проста селянка, недостойна за този дом.

Това не я разтревожи. Единственото, което я интересуваше, бе, че Александра е в беда.

— О, Алекс! Помислих, че умираш. А ти изглеждаш много добре. Само дето си малко бледа, но това може би е от престоя ти в тази мрачна къща с тези навъсени хора. — Мери едва пое дъх и продължи: — Писмото ти беше толкова тъжно, че за малко да дойде и мама, но не можа, защото на татко пак му е лошо. А и този отвратителен кочияш така и не ми каза какво ти се е случило, въпреки че го умолявах да ми разкаже. Само ме погледна над големия си нос и рече: „Със сигурност не е моя работа да ви кажа!“ Сега, моля те, кажи ми какво става, преди да се пръсна! Защо си отчаяна и каква ужасна беда е надвиснала над теб… и кои са тези хора?

Внезапно се чу гласът на старата херцогиня:

— Отчаяна е, защото ще се омъжва за собственика на тази „мрачна къща“, който по една случайност ми е внук.

Мери ококори очи и се обърна към Алекс.

— О, не! — извика момичето и зяпна Рамзи, когото помисли за собственика на имението заради изрядния черен костюм. — Алекс, няма да се омъжиш за този мъж! Няма да ти позволя! Та той е дебел!

Джордан усети, че баба му вече едва сдържа изпепеляващия си гняв, затова реши да изостави мълчанието си. Досега бе наблюдавал сцената едновременно развеселен и раздразнен, ала най-сетне рече:

— Александра, може би приятелката ти ще пожелае да я разтоварим от пакетите и да я представиш както подобава.

Тя подскочи, стресната от дълбокия му глас.