— Да спя ли? — запита той смаяно. — Но още е рано. Мари и аз тъкмо седнахме да вечеряме, когато чухме мадмоазел да крещи.

Да вечерят ли? Значи сега не беше сутрин, а вечер. Тя бе проспала целия ден.

Катрин отново изкрещя.

— Сега нямам нужда от вас. Щом свършите с вечерята си, донесете малко супа и вино за мадмоазел Катрин. — Жулиет затвори вратата зад гърба си.

Катрин се мяташе буйно в леглото, без да се събужда.

Жулиет се наведе над нея.

— Прозорците са отворени. Трябва ли всички съседи да разберат, че сме в къщата? Събуди се! — Тя сграбчи Катрин за раменете и я разтърси. Момичето повдигна клепачи и ококори подивели, изпълнени с ужас очи. Раздразнението на Жулиет в миг се стопи.

— Ти си в безопасност… всичко е наред, Катрин.

— Жулиет? — прошепна Катрин. — Сънувах, че — тя настръхна от мрачно предчувствие. — Истина е, нали?

Жулиет седна върху леглото.

— Да, истина е.

— Те ми причиниха болка. — Гласът на Катрин издаваше детинска почуда. — Така, както изтезаваха Анриет и сестра Матилд.

Жулиет стискаше силно ръката й.

— Разкъсаха ми дрехите и после… после разкъсаха и мен.

— Да. — Пръстите на Жулиет стискаха все по-силно. — Ала ти го надживя, а аз убих canaille, който направи това с тебе.

— Убийство. — Очите на Катрин плувнаха в сълзи. — Един от седемте смъртни гряха. Аз съм виновна, че на съвестта ти лежи смъртен грях.

— Нямаш никаква вина. Аз сама взех решение…

— Не, вината е моя. Ти никога нямаше…

— Направих го с удоволствие — прекъсна я Жулиет. — Радвах се, че го умъртвявам. На драго сърце бих ги избила всички до крак.

— Казваш го, но не го мислиш сериозно.

— Напротив — настоя Жулиет. — Бих искала да ги видя всичките мъртви. Не, по-добре да ги гледам как се пекат в пъкъла. Нима очакваш, че ще простя? Би ли простила на онова отвратително животно, което те изнасили?

— Аз… аз не искам да мисля за него. — Катрин извърна глава към прозореца. — Не искам да мисля за тях.

Жулиет замръзна. За тях? Беше прекалено уморена, за да обърне внимание, че Катрин говореше в множествено число.

— Катрин, колко бяха онези, които те нараниха?

Катрин прошепна едва чуто:

— Двама.

Див гняв обзе Жулиет, отне й дъха, накара кръвта й да бие в слепоочията.

— В гробницата имаше само един.

— Преди това бяха двама. Другият си тръгна, след като… — Гласът й не се подчиняваше. — Но вторият остана. Той го правеше отново и отново, докато аз…

— Шшт. Спи сега. — Жулиет я прегърна. — Вече не може нищо да ти стори.

— Напротив, може. Сънувах го. Беше тук, върху мен. Измъчваше ме. Гледаше ме, без да има лице. — Катрин трепереше неудържимо. — Разбираш ли, той нямаше лице. В гробницата беше много тъмно, за да го видя. Бяха само сенки без лица. Мислех си, че ще разбера защо ми причиняват това, ако успея да видя лицата им. Но те нямаха лица. — Катрин дишаше тежко. — А после забелязах, че и аз нямам лице. Бях нищо. Някаква дрипа, която можеше да се използува и после да се изхвърли на боклука. Онова, което правеха с мен, нямаше никакво значение, защото бях вече толкова нечиста, кална, омърсена, че не мажеше повече…

— Не е вярно — каза Жулиет. — Нищо от това, което говориш, не е вярно. Ти нямаш никаква вина за случилото се.

— И каква полза от това? Прекрасно знаеш, че една жена е длъжна да се пази чиста за своя мъж. Мислиш ли, че на този свят ще се намери поне един, който би взел такава като мене за жена?

Жулиет се колебаеше. Не можеше да излъже приятелката си, че всичко това няма никакво значение. За жените светът не беше нито справедлив, нито добър.

— Не е необходимо да се разгласява какво се е случило. Във Версай имаше много начини да се прати жениха за зелен хайвер, така че да повярва, че има девственица до себе си. Бихме могли…

— Лъжата ме отвращава. И без това съм достатъчно опетнена, за да прибавям и лъжа към греховете си. А и никога не бих посмяла да се омъжа. — Очите на Катрин потрепнаха под клепачите като на животно в смъртна агония. — Той би ми причинил болка. Никога няма да позволя да ме докосне мъж.

Жулиет трябваше да преглътне, за да разхлаби спазъма на гърлото си, от който направо се задушаваше.

— Никой няма да ти причинява болка. Сега се отпусни и се опитай да заспиш. Робер ще ти донесе супа и вино.

— Не съм гладна. Нали няма да ме оставиш сама? — Катрин шепнеше със затворени очи. — Страх ме е, че пак ще сънувам…

Но Жулиет забеляза, че Катрин задрямва. След всичко преживяно, беше съвсем естествено да иска да се свие на кълбо и да потъне в забрава, но тази безрезервна готовност, с която търсеше спасение в съня, никак не се харесваше на Жулиет.

Внезапно Катрин отвори очи и я погледна уплашено.

— Жулиет, на теб нали нищо не ти се случи? Успя ли да избягаш, без да…

Кръвта.

Преподобната майка, коленичила пред трибунала.

Златният потир на причастието.

Изящната ръка на Дюпре, която дава знак на мъжа с червената фуражка.

Жулиет пропъди спомена и се усмихна на Катрин.

— Разбира се, че избягах невредима. Как мислиш, толкова ли е лесно да ме хванат?

Лицето на Катрин се разведри.

— О, не! Ти не би допуснала да ти се случи такова нещо. Ти си силна.

Кръв.

Ръката на Жулиет застина около китката на Катрин.

— И ти си силна, Катрин. Ще се оправиш.

— Така каза и той. — Думите на Катрин едва се чуваха.

— Кой?

— Онзи човек… Франсоа.

Жулиет я изгледа невярващо. Ечеле не й приличаше на човек, който раздава утешения наляво и на дясно. Той очакваше от другите по-скоро враждебност, което съответстваше на собствения му характер.

— В такъв случай е по-умен, отколкото си мислех.

— Той беше не на себе си от гняв. Не знам защо…

— Не мисли сега за това. — Жулиет пусна ръката на Катрин и се изправи. — Прогони всички мрачни мисли. Аз ще седна оттатък в креслото и ще те пазя.

— Боже мой, изчезнала е. — Катрин опипваше шията си. — Верижката ми. Няма я.

Жулиет усети, че й прилошава. Как не беше забелязала още вчера, че верижката с медальона вече не е на шията на Катрин? Ако Дюпре беше намерил верижката до онзи труп, щеше да има в ръцете си портрета на Катрин… Но не биваше да се поддава на паниката… Медальонът може да е паднал, а портретчето трудно се откриваше, тъй като ключалката и цепнатината бяха почти невидими.