Сега бих го нарисувала много по-добре, помисли си Жулиет, но и така не е зле. Наистина тя не беше Буше или Фрагонар, чиито картини украсяваха стените на салона и все пак… Картината й стоеше добре в това помещение, обзаведено с най-изискан вкус. Снежнобялата ламперия по стените беше украсена с фини златни арабески, мебелите бяха старинни и много скъпи. Всичко говореше за богатство и изтънченост. Защо тогава Жан Марк беше окачил картината й именно тук? Кой знае — сви тя рамене. — и защо въобще я беше нарисувала за него? Та той искаше истинския „Вихрен танцьор“. Навремето тя вярваше, че картината й е жест на благодарност, задето Жан Марк й даде възможност да посещава манастирското училище. Но това ли беше истинската причина? Споменът за дните и нощите в селската странноприемница беше още жив в душата й.
Глупости. Привлече я странното му лице, нищо друго. Тя беше изплатила дълга си и между тях нямаше неуредени сметки. Жулиет излезе в коридора и остави мракът да погълне „Вихрения танцьор“.
— Е, подслони ли ранените си овчици? — попита Дантон, когато Франсоа се върна при каретата.
Франсоа кимна сухо.
— Като че ли не е радваш много, че се отърва от тях?
— Работата е там, че не съм се отървал. Жулиет дьо Клеман току-що ми съобщи, че е убила един мъж, преди да напусне манастира.
Дантон подсвирна.
— Това ще рече, че ние скрихме не просто една обикновена аристократка, а жена, която убива героите на революцията. — Той се разсмя гръмко. — Длъжен съм да призная, че това момиче ме изпълва с възхищение. Тя има остри нокти на хищник и умее да си служи с тях.
— Срещу нас.
— Известно е, че Дюпре е готов на всякакви сделки със съвестта си, просто защото няма съвест. Би могъл да му я предадеш, а той в замяна да си затвори очите, че сме й помогнали да избяга.
Франсоа си спомни ненадейно напрегнатото и объркано лице на Катрин Вазаро. Прекрасно знаеше какво я чака в ръцете на Дюпре.
— Е?
Франсоа се качи на капрата и седна до Дантон.
— Само ще дадем на Дюпре опасно оръжие, с което да ни шантажира. По-разумно е да изведем жените от Париж.
Дантон го изгледа лукаво.
— А ние с теб сме разумни мъже, нали? Иначе щяхме ли да се присъединим към „разумните“ хора, които ще спасят нацията? — Той изплющя с камшика и конете потеглиха. — Прави, каквото искаш. Ако обаче се провалиш и завлечеш и мен, ще се отрека от теб.
Франсоа поклати глава със съмнение:
— Не, ти не би се отрекъл от мен!
— Не вярваш ли?
— Способен си да ме прокълнеш, дори да ми разбиеш черепа, но не би се отрекъл от мен. — Франсоа го погледна усмихнато. — Защо, мислиш, потърсих именно теб, когато преди две години пристигнах в Париж? Цял свят знае, че си най-верният човек, Жорж Жак.
Дантон направи кисела физиономия.
— Животът невинаги е толкова прост. В смутни времена лоялността може и да не издържи.
Франсоа не възрази.
— Вироглав безумецо, послушай ме! Аз съм най-обикновен простосмъртен. Страдам от страхове и изтощение и познавам алчността и завистта. Кой по-добре от теб, знае колко корумпиран мога да бъда? Не ми се доверявай! Не се доверявай никому!
Франсоа само се усмихна.
Дантон тежко въздъхна.
— Е, добре. Как смяташ да ги изведеш от Париж?
— Все нещо ще ми хрумне.
— Гледай обаче планът ти да не бъде прекалено заплетен. Кой твърдеше, че баските били простодушни хорица? Ти никога не би избрал правия път, ако има и лъкатушен.
Дантон поклати загрижено глава и камшикът му изплющя над конските гърбове.
— Нито следа от гражданката Справедливост — обясни Пирар на Дюпре. — Наши хора претърсиха всички села наоколо. Но не се тревожете, ще я намерим.
— За какво да се тревожа? Тази вещица не може да е отишла далеч пеша. — Изящният златен медальон в ръката на Пирар беше със скъсана верижка и целият покрит със засъхнала кръв. Дюпре му отне накита и го претегли на дланта си. — Намерил си я при мъртвия Малпан?
Мъжът кимна.
— Под трупа му.
— Само това ли намери?
— Освен това една рисунка на манастира. — Пирар се изкикоти. — По дяволите, да намериш такова нещо в гробницата на някаква монахиня! Но то си е изобщо щура работа да се зачерниш зад тия стени, нормална жена не би го направила, нали така гражданино?
— Да.
Дюпре продължаваше да съзерцава медальона, който нежно блестеше на слънчевите лъчи. Беше изискан накит, достоен за принцеса. Дюпре си представяше как украсява шията на хубава млада аристократка, дъщеря на някой маркиз или дук.
— Да хвърля ли картината при останалата плячка в каруцата?
— Какво? Ах, да. Хвърли я, не се бой.
— А верижката?
Пръстите на Дюпре се сключиха собственически около изящното украшение. Вкусът и майсторството, с които беше направено, издаваха, че е било носено в свят на най-голям разкош и блясък, може би дори в двореца. Ако предадеше украшението, щяха да го претопят или някой щеше да го открадне, за да краси после тлъстия врат на някоя буржоазка. Медальонът заслужаваше по-добра съдба.
— Забрави тази дрънкулка. Аз ще я предам, където трябва.
Пирар се ухили лукаво.
— А после ще я видим в деколтето на малката актриса, която ухажвате, нали?
Дюпре хвърли на Пирар презрителен поглед. Не проумява ли този момък, че плячка като тази трябваше да попадне в ръцете на човек, достоен за нейното великолепие? Камий Кадо заемаше в живота му важно място, ала това беше едно тъмно и потайно място, което нямаше нищо общо с изтънчеността и бляскавия разкош. Този Пирар беше не само кръгъл глупак, но проявяваше недопустима фамилиарност, откакто беше назначен за лейтенант при Дюпре. Ще трябва да предприеме нещо за затягане на дисциплината…
— Не, нямам намерение да я давам на Камий. — Щеше да нареди да почистят и поправят медальона и да полират златото, докато заблести така ярко, както по времето, когато са го носили във Версай. — Ще го дам на единствената жена във Франция, която е толкова чиста, че ще заслужава да го има.
— И коя е тя?
Дюпре извади поизцапаната носна кърпа от джоба си, за да изтрие една засъхнала капка кръв от гравираното люляково клонче.
— Моята майка.
Катрин крещеше е всичка сила.
Жулиет скочи мигом от леглото и се втурна към стаята й. Какво ли се беше случило? Преди малко приятелката й спеше дълбоко.
Старият Робер стоеше пред вратата на Катрин, която Жулиет беше оставила полуотворена и кършеше ръце от отчаяние.
— Мадмоазел Катрин не е…
— Тя има треска — каза Жулиет и профуча като хала покрай него. — Аз ще се погрижа за нея. Вървете да спите.
