Отново потропа. Този път по-силно.

Къщата не давате признак на живот.

Третото почукване беше толкова силно, че отекна по цялата улица.

След което вратата се отвори със замах и на прага се появи висока мършава жена, облечена в черно.

— Престанете — изсъска тя гневно. — Да не искате да събудите всички съседи? Изчезвайте!

— Трябва да говоря с маркиза дьо Клеман.

— Посред нощ? — Жената изглеждаше направо бясна от ярост. — Сега не е време за посещения.

— Трябва да говорим с майка ми, Маргьорит — обади се Жулиет и излезе на светло. — Къде е тя?

— В спалнята си, но ти не можеш току-така…

Жулиет я бутна и прекрачи прага на елегантното, покрито е венециански плочки фоайе.

— Горе ли е?

— Да, но не бива да я безпокоиш. Горкото ми агънце и без това има достатъчно грижи, за да се занимава с теб и да търпи нахалството ти. — Унищожителният поглед на Маргьорит се плъзна по сивата рокля на момичето, раздрана и изцапана с петна засъхнала кръв. — Както виждам, за всичките тези години монахините не са успели да направят от тебе дама. Какво пак си направила?

— Това е Маргьорит, камериерката на майка ми — обясни Жулиет на Франсоа и тръгна към стълбището. — Елате с мен, защото няма да ми повярвате, ако не видите със собствените си очи.

Тя тръгна нагоре, като си придаде наперен вид.

— Господарката няма време да се занимава с теб — извика след нея Маргьорит. — Изпрати за карета и всеки момент ще напусне този отвратителен град.

Една врата на горния етаж се отвори с трясък.

— Маргьорит, какво става тук… — Селест дьо Клеман млъкна, когато забеляза Жулиет. — Всемогъщи боже, ти пък откъде се взе?

Жулиет не беше виждала майка си, откакто постъпи в манастирското училище. Беше се променила твърде малко, беше станала дори още по-хубава. Морскозелената й рокля обгръщаше плътно тънката талия, кремав шал покриваше гладката маслинена кожа на раменете й. Тъмните блестящи коси не бяха напудрени, а се спускаха на модни къдрици около сърцевидното й лице.

— Не съм дошла, да търся закрила. — Тонът на Жулиет беше пълен със сарказъм. — Манастирът днес беше нападнат от банда кръвожадни злодеи и моята приятелка Катрин и аз се нуждаем от сигурно скривалище.

— В затворите избиват всички задържани — каза Селест и потръпна. — Не знаех, че и манастирът е нападнат. Никой не ми е казал.

— Мисля, че е нормално във времена като тези човек да се поинтересува от дъщеря си. Но и да знаеше, че съм в беда, щеше ли да ми се притечеш на помощ?

Майка й прехапа устни.

— Защо си дошла тук? Прекрасно знаеше, че не мога да ти помогна. Аз самата се нуждая от помощ. Можеш ли да си представиш, че Бертолд, този canaille, ме посъветва да напусна къщата му? Времената били прекалено опасни, за да държи в дома си една маркиза. — В теменужените й очи блесна гняв. — Въпреки че паднах толкова ниско и пуснах този мръсник без род и потекло в леглото си, той ме оставя на произвола да съдбата, когато най-много ми е нужен. Сега не ми остава нищо друго, освен да се върна в Испания, в онзи скучен дом в Андора, докато измисля нещо по-добро.

Тя се вкамени, когато погледът й падна върху Франсоа, застанал на крачка зад Жулиет.

— Кой е този човек?

— Франсоа Ечеле. Той ме докара от манастира до Париж.

— В такъв случай нека той ти помогне. — Майка й се обърна рязко, така че морскозелената й кадифена рокля разпери диплите си и се отправи величествено към покоите си. Една врата се затръшна с трясък.

— Е, сега доволен ли сте? — попита Жулиет безизразно.

— Не. — Разочарованието и гневът на Франсоа избухнаха. — Тя ти е майка и трябва да се погрижи за теб. — Като вземаше по две стъпала наведнъж, той изтича нагоре по стълбите и отвори със замах вратата на спалнята.

Селест дьо Клеман го погледна с разширени от уплаха очи и остави пътната чанта, която опаковаше в момента.

— Как се осмелявате… аз вече казах…

— Тя се нуждае от вашата помощ — каза лаконично младежът. — Ако остане в Париж, ще я арестуват.

— А мене какво ме интересува? — извика Селест пискливо. — Знаете ли колко е опасно тук за мен самата, сега, когато покровителят ми ме изостави? Толкова аристократки бяха хвърлени през последната седмица в затвора! А сега тези отвратителни чудовища са тръгнали да убиват и да…

— Изнасилват — довърши Жулиет от прага.

— Сигурна съм, че тази участ няма да те сполети, ma fille18. — Майка й натъпка една жълта тафтена фуста в пътната си чанта. — Не си достатъчно привлекателна.

Привлекателна? Какво общо имаше външността със зверствата в манастира? Жулиет погледна недоумяващо майка си, изтръпнала от спомена за малката Анриет и преподобната майка. После се обърна към Франсоа:

— Няма ли да си вървим?

Франсоа клатеше упорито глава, без да откъсва очи от майка й.

— Тя е ваша дъщеря. Вземете я със себе си.

— Невъзможно е. Аристократите не получават паспорт, с които да напуснат града. Трябваше да сключа сделка с оня звяр Марат, за да взема паспорт. Много мръсна сделка. Тази свиня вярва, че ще му изпратя сандъчето, но скоро ще се увери, че не може така лесно да ме излъже. — Тя замълча и трескаво продължи да си събира багажа. — Жулиет ще трябва сама да се погрижи за себе си.

Кога ли е било другояче? Жулиет се обърна и излезе от стаята.

Когато слезе във фоайето, чу гласа на Франсоа, който вървеше след нея.

— Тя няма право да ви изхвърля на улицата. А аз не мога повече да съм ви бавачка.

— В такъв случай просто ни оставете и вървете по дяволите. — Тонът на Жулиет беше по-остър и от неговия. Учуди се, че срещата с майка й толкова я беше изнервила. Уж знаеше предварително какво ще се случи, а и след събитията в манастира малко неща би трябвало да я разстройват.

Маргьорит им отвори вратата със злобна усмивка.

— Нали ти казах, че няма да постигнеш нищо? Но като си глупава и не слушаш какво ти се говори.

Ечеле въздъхна дълбоко, сякаш безсилието го потискаше. Внезапно нещо блесна във въздуха и Маргьорит се оказа пристисната към стената с кама, опряна в мършавия й гръклян.

— Какво каза? Струва ми се, че не те разбрах добре.

Маргьорит изскимтя, а очите й изхвръкнаха от орбитите си.

Ечеле я бодна няколко пъти, докато струйка кръв потече по шията й.

— Какво казахте, гражданко?

— Нищо — успя да продума тя. — Нищо не съм казала.

Жулиет видя как лицето на Ечеле се сгърчи от гняв. Струваше й се, че след миг ще забие камата във врата на Маргьорит. но той бавно отпусна острието и отстъпи назад. Миг след това вратата хлопна зад гърба им.

Когато Франсоа прибра ножа си в ботуша, вече се беше успокоил.

— Май загубих самообладание. В манастира трябваше непрестанно да се сдържам да не избухна и сега нервите ми не издържаха. Но все пак не трябваше да си го изкарвам на слугинята, когато господарката заслужаваше да й дам един хубав урок.

— Не ви ли хареса майка ми? — попита Жулиет. — Колко странно. Всички мъже са луди по нея.

— Имате ли приятели или близки в Париж?

Жулиет поклати глава.

— Трябва все пак да имате някого… какво е положението с гражданката Вазаро?

— Настойникът на Катрин се казва Жан Марк Андреас. Той има къща на Кралския площад, но в момента