— Не те разбирам. Да одобряваш тези зверства? А аз си мислех…
— Ти си мислеше, че мадам Революция е самата възвишена добродетел? — Дантон поклати масивния си череп. — Само душата й е чиста! Тя има тяло на подла и лицемерна курва, която минава от ръка на ръка и е готова на всякакви компромиси.
— Все пак не виждам никаква необходимост от случки като днешната!
— Аз също. — Погледът на Дантон се зарея към завоя, зад който се бяха скрили двете момичета. — Ето защо съм склонен да успокоя съвестта ти, доколкото е възможно, без да се поемат излишни рискове. Какво обвинение предяви Дюпре към жените в манастира?
— Проституция и държавна измяна.
— Господи, боже! Но в Париж истерията е толкова голяма, че се възприема всичко, което измисли Марат, а това означава, че твоите хубавици вероятно ще бъдат осъдени като врагове на революцията. — Той сви рамене. — Аз ще карам конете, за да не ни закачат стражите на Дюпре. Противната ми физиономия е толкова известна, че няма да претърсват каретата. Но ако все пак ни спрат, оставям на тебе да преговаряш с тях.
— Ще бъде истинско удоволствие за мен.
— Убеден съм. — Лицето на Дантон се озари от подигравателна усмивка. — Само за това търпя лошото ти настроение. — Той се завтече с едри крачки към завоя. — По-добре ще е да седнеш при своите аристократични бегълки. Не искам повече никакви трупове.
— Те не са мои. В Париж ще трябва да се оправят сами. От тук нататък не искам да имам нищо общо с тях.
— Ще видим. — Дантон хвърли замислен поглед към Франсоа, преди да се покатери на капрата. — До днес никога не бях си помислял, че ще се нагърбиш с ролята на благороден спасител на аристокрацията. Но днес е ден на изненадите.
Едва-що Франсоа беше седнал на седалката срещу Жулиет и Катрин, когато каретата потегли толкова рязко, че той полетя назад към тапицираната облегалка.
Жулиет, която се надяваше да поговорят, беше разочарована. Той не обелваше нито дума.
Изгледа го злобно. Излъчващите се от Франсоа Ечеле твърдост и необуздана жизненост при други обстоятелства щяха да заинтригуват нейното око на живописец, но в момента само я дразнеха.
— Е, и?
Той я погледна.
— Жорж Жак ще ни прекара през караулите. — И той пак млъкна.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Името му е Дантон.
Жулиет потисна раздразнението си.
— И какво от това?
— Той е героят на революцията!
От погледа й струеше бездънно презрение.
— Героите не участват в кланета.
— Той е министър на правосъдието, председател на Съвета на изпълнителната власт и велик човек. Днес държа реч пред Законодателното събрание и спаси революцията. Депутатите блееха като наплашени овце само защото прусаците са превзели Вердюн и заплашват Париж. Ако беше останало на тях, те биха развели бялото знаме. Дантон не допусна това.
— Не ме е грижа за вашата революция. — Тя прегърна още по-здраво Катрин. — Интересува ме само тя… и игуменката, и всички, които…
— Вие изглежда не разбирате.
— А вие?
— В повечето случаи разбирам. — Той поклати уморено глава. — Но днес и аз не проумявам нищо. Защо бяхте в манастира? Нима не знаехте, че на монахините беше забранено да преподават? Да си аристократ във Франция във времена като днешните означава да си в непрекъсната опасност. Не е трябвало…
— Катрин не е никаква аристократка — прекъсна го Жулиет безцеремонно. — Нейното семейство е от буржоазията и произвежда парфюми в Грас, но вашите героични патриоти не я попитаха за произхода й, преди да я изнасилят.
Погледът му се плъзна към Катрин.
— Нима не е от благородническо потекло?
Жулиет поклати глава.
— Това сега едва ли има някакво значение.
— Не. — Той погледна Катрин с любопитна настойчивост, която толкова смути Жулиет. Катрин наистина представляваше гледка, която би събудила съчувствие и в най-суровото сърце — неподвижна, същинска мумия, бледа като лунната светлина, която проникваше през прозорчето на каретата, тя напомняше на Жулиет за статуята на сестра Бернадет в гробницата.
Въпреки всичко Жулиет се съмняваше, че Франсоа Ечеле можеше да се трогне толкова лесно от една жена. Че не представлява непосредствена опасност за Катрин, беше ясно и затова Жулиет реши, че може да се поддаде на изтощението си и да подремне за миг. Но после с цялата си воля си наложи да седне изправена с широко отворени очи. Не биваше да се предава! Трябваше да се противопостави на опасността и да вземе решения.
А пък и този Франсоа Ечеле можеше в един момент да се окаже опасна заплаха. Беше ясно, че не ги е спасил от благородство и ролята на спасител не му беше по вкуса.
— Къде ни водите?
Погледът на Ечеле беше все още вперен в Катрин, когато отговори на въпроса с въпрос:
— Имате ли роднини в Париж?
— Само майка ми, маркиза Селест дьо Клеман.
— Маркиза ли? Е, в такъв случай ще й бъде трудно да ви скрие. Но все пак ще ви откараме при нея.
— Няма смисъл. Тя няма да ме приеме.
— Наистина, пристигането ви може да е неочаквано за нея, но не се съмнявам, че ще ви приеме.
— Заблуждавате се. Тя няма да… — Безизразното му лице й попречи да продължи мисълта си. Той не искаше да слуша нищо. С нетърпение чакаше да се отърве от тях. Жулиет се облегна назад и затвори очи, съсипана от умора. — Ще видите с очите си.
— Къде живее?
— Улица „Ришельо“ 14.
— Един от най-изисканите адреси в Париж, както се полага на една маркиза. — Франсоа се протегна, за да дръпне тежките кадифени завеси. — Но вече не съществува улица „Ришельо“. Правителството промени името й на улица „Законна“. В Париж много неща се промениха.
Жулиет беше твърде уморена, за да изрече на глас думите, които й дойдоха на ум по адрес на тези промени. Искаше да си запази силите за онова, което я чакаше при пристигането в дома на майка й.
Постовете на Дюпре спряха каретата само веднъж. Дантон отвърна на техния въпрос с гръмогласна шега, като не пропусна да спомене цинично любовните умения на монахините и да изтъкне колко много бързал да пристигне в Париж при жена си. Пропуснаха ги.
Още преди разсъмване каретата влезе в широката и аристократична улица „Законна“. Елегантната сграда се намираше между други също така изискани къщи, чиито прозорци в този нощен час бяха тъмни. Ярко осветен беше само № 14.
— Има ли някакви затруднения? — Дантон се усмихна подигравателно, когато Франсоа свали Жулиет от каретата. — Нима може без затруднения? Едно повече или по-малко… Ще дойдеш ли с мен?
Дантон поклати отрицателно глава.
— Ще остана тук. Не бих искал никой и при никакви обстоятелства да свързва името ми с тази авантюра. А може да се наложи и да потеглим бързо, така че по-добре да остана на капрата.
Дантон въпреки всичко явно се забавлява от ситуацията, помисли си Франсоа. Без да изчака Жулиет, той изтича по шестте каменни стъпала и почука на вратата, украсена с прекрасна дърворезба.
Никакъв отговор.
