не е в Париж.

— Кралският площад… няма вече такъв. — Франсоа се намръщи и я поправи разсеяно. — Сега се нарича Площад на единството.

— Света Дево, пак ли друго име! Как се оправят хората из града? Ама че глупаво! — Жулиет изрече съвсем ясно: — Кралският площад, номер осемнадесет.

— Има ли прислуга в къщата?

— Не зная, а и не мога да питам Катрин — сви рамене Жулиет.

— Да, трудна работа. — Франсоа погледна към каретата и Жулиет за пореден път се изненада от напрегнатия израз на лицето му.

Дантон ги погледна въпросително, когато те се приближиха.

— Маркизата се оказа несговорчива, нали?

Франсоа ядосано поклати глава.

— Маркизата е една изпечена негодница.

— Колко, жалко. Е, сега ще трябва сам да поемеш грижата за тези нещастни момичета. — В гласа на Дантон се долавяше явно злорадство.

— Иде ми да я убия. — Франсоа отвори вратичката на каретата и настани Жулиет до Катрин. За частица от секундата погледът му помилва нежните черти на Катрин. — Ако това не попречи на веселото ти настроение, Жорж Жак, би ли ни откарал на Кралския площад.

Дантон изкриви лице в саркастична усмивка.

— Кралският площад ли? Почвам да мисля, че тези аристократки са успели да те подкупят.

— Имах пред вид, разбира се Площада на единството. — Франсоа тръшна вратичката на каретата.

Тридесет и шест изящни сгради се издигаха около площада като елегантен декор. Всички те си приличаха като две капки вода с полегатите си покриви и мансардни прозорци, но все пак всяка притежаваше свои, присъщи само за нея особености и… потайности. Зад каменните фасади се простираха великолепни вътрешни дворове и прелестни градини с водоскоци и мраморни пейки, на които човек можеше да седи часове, омаян от ромона на водата и уханието на рози и теменужки.

Откъде са ми познати тези градини, питаше се Катрин в своето вцепенение. После се досети, че Жан Марк живееше в една от тези къщи. Сега стояха пред неговата врата и някой чукаше. Не беше стъпвала тук от онази Коледа преди три години, когато Жан Марк я беше поканил за празника. Тогава имаше и една изненада — великолепна синя рокля, ушита по мерките, които игуменката беше изпратила от манастира. Но въпреки чудесния тоалет като цяло празникът я беше разочаровал, тъй като не присъстваше Филип.

Филип.

Болката я прониза изведнъж и заприижда на безкрайни талази, които я погълнаха. Съзнанието й отново се замъгли и тя потъна в своя унес.

На Франсоа му се наложи дълго да чука, докато накрая портата се открехна и отвътре запримигва изплашено един старец. Слабото му лице беше покрито с бръчки, под оскъдните кичури побеляла коса проблясваше розовото му теме. Щом видя Франсоа, той понечи бързо да затвори и залости вратата.

Франсоа обаче не му позволи да затвори и безцеремонно прекрачи прага на мраморното преддверие.

— Приготви две спални — нареди той и повлече Жулиет и Катрин в къщата. — Тези млади дами ще прекарат следващите дни тук. Ако някой започне да разпитва, ще му кажете, че домът е необитаем. Разбрахте ли?

— Какво значи това, вие не може ей така да нахълтвате и… — Старият човек срещна погледа на Франсоа, но не успя да отговори, защото зърна двете момичета. Пристъпи колебливо и вдигна с трепереща ръка свещника. — Мадмоазел Катрин?

Жулиет пристъпи напред:

— Тя е ранена и се нуждае от грижи. Как се казваш?

— Робер Дамерю. Аз съм градинарят и наглеждам къщата, когато мосю Андреас е в Марсилия. — Погледът му все още беше вперен в Катрин. — Pauvre petite19. Бледа е като восък…

— Робер. — Катрин погледна сбръчканото му лице. — Теменужки. Ти ми даваше бели теменужки.

Старецът кимна.

— Като малка вие обичахте цветята ми.

— Изглеждаха толкова… толкова чисти. Сякаш откакто са се родили нищо не ги е докосвало. Мислех си… — Тя се олюля и щеше да се строполи на пода, ако младият мъж не я беше прихванал. Кой беше той? Не можеше да си спомни, Франсоа, май така го нарече Жулиет в каретата…

— Заведете ме в една спалня — нареди той кратко и вдигна Катрин на ръце.

Робер кимна и мина пред тях, за да показва пътя.

Франсоа обгърна Катрин по-здраво и я понесе по стълбите. Катрин видя отражението си в огромното огледало в златна рамка. Нима това беше тя — мръсна и раздърпана, докато Франсоа изглеждаше опасен и същевременно будеше доверие. Обзе я паника. Не биваше никой да я докосва. Болка. Мръсотия. Никога нямаше да се почувства истински чиста.

— Престани да трепериш. Нищо няма да ти направя. — Тихият му глас прозвуча дрезгаво, но в думите му се долавяше някаква особена сила и Катрин се успокои. Жулиет вървеше по петите им и не казваше нищо. Ако мъжът представляваше заплаха, тя нямаше да му позволи да я носи на ръце. А на Жулиет можеше да се довери.

Той е толкова силен, мислеше си тя унесена, по-силен, отколкото изглежда. Под плата на жакета мускулите му се усещаха твърди като стомана. На шията му пулсираше вена и Катрин се загледа в мощния й ритъм. От този мъж се излъчваше невероятна жизненост. Лицето му беше спокойно и твърдо, но в зеленикавите очи блестяха воля и енергия.

Робер отвори една врата и те го последваха вътре.

— Спомняте ли си тази стая, мадмоазел? Харесвахте я, защото прозорците гледат към градината.

Да, златистите тапети, леглото, потънало в синя коприна, севърският порцелан в шкафа — всичко й беше познато. Беше седяла с часове до прозореца, за да наблюдава как Робер работи в градината.

— Mon Dien, тук вони на мухъл. — Жулиет побърза да разтвори широко един прозорец.

— Къщата е необитаема повече от година — започна да се оправдава Робер. — Вие пристигнахте, без да се обадите. Нямах представа, че…

— Трябва ми топла вода, ленено платно, нощници и някакви дрехи за утре. Каквото ви се намира — прекъсна го Жулиет. — Има ли други слуги тук?

— Жена ми Мари. Тя вече си легна.

— Ще имам нужда от помощта й. Иди да я доведеш.

Жулиет отново командува и се разпорежда с всички наоколо, помисли си Катрин. Бедният Робер, трябва да помоля Жулиет да бъде по-внимателна с него.

— Защо не я оставите най-после? — Обърна се Жулиет към младия мъж. — Сложете я на леглото — и без да дочака отговор, тя изтича навън.

Франсоа се подчини с мърморене.

— Не й се сърдете. Тя просто се държи малко по-властно — прошепна Катрин, докато той я полагаше върху копринената покривка на леглото.

— Същинска фурия.

— Не, тя е добра по душа. — Защо защитаваше Жулиет? Какво я интересуваше мнението на този непознат? Тя затвори очи и се помъчи отново да потъне в спасителната мъгла на своя унес.

Вече си мислеше, че младият мъж си е отишъл, когато чу гласа му.

— Бледа сте като мъртвец.

Тя отвори очи и забеляза, че той я гледа.

— Моля?