— Обичам тази верижка! Исках да я нося цял живот, а ето че е изчезнала.

Катрин явно не схващаше цялата опасност от случката да се намери до мъртвеца в гробницата, а Жулиет нямаше намерение да й обяснява.

— Ще ти нарисувам друга миниатюра.

— Няма да е същата. — Катрин затвори очи и прошепна: — Вече нищо няма да е същото.

Жулиет се отпусна на креслото и облегна изнурено глава на високата облегалка. Думите на Катрин почти съвпадаха с онези, които самата тя беше изрекла предишната вечер в салона. Как искаше да й възрази, но как, когато Катрин говореше самата истина?

До леглото гореше една свещ. Като капковиден топаз светлината висеше сред нежния мрак.

Най-сетне трябва да се науча да рисувам пламъци, помисли си Жулиет в просъница. Един или два пъти се беше опитвала, но беше много трудно върху лененото платно. Огънят се променяше непрекъснато, багрите преливаха от златисто и изумруденозелено до кехлибарено и рубиново. Жулиет възприемаше цветовете като непреходни ценности. Беше много по-просто да се рисуват хора, особено ако успееше да надникне зад фасадата им…

— Как е Катрин?

Плътен мъжки глас, пресипнал от напрежение, я изтръгна от унеса. Едва си наложи да откъсне очи от свещта и примигна срещу лицето, надвесило се над нея в мрака.

Жан Марк!

Той беше тук! Завладя я огромна, необуздана радост, инстинктивна и смущаваща. След всички години на очакване той беше тук!

— Отговори ми!

Тя скочи на крака и се изправи срещу него вече напълно будна, разгневена от остротата на тона му.

— Защо не я взехте? Вие поехте отговорността за нея и не беше честно да я оставяте беззащитна…

— Тихо. — С треперещи пръсти той й запуши устата. — За бога, не ме посрещай с упреци и обвинения. Идвам от манастира и ви смятах и двете за умрели. Препусках като луд насам. Значи Филип е успял да пристигне навреме?

— Филип ли?

— Изпратих Филип да… — Той не довърши мисълта си, когато забеляза обърканото й изражение. — Боже милостиви, значи той не е пристигнал?

— Вече ти казах, че никой не дойде да вземе Катрин.

Тя го погледна гневно.

— Вие допуснахте тези canaille да я изнасилят — а ако я бяха и убили, целият грях щеше да падне на вашата глава. От седмици насам една след друга пристигаха карети и отвеждаха послушниците, но за Катрин не дойде никой.

Жан Марк беше загубил дар слово от изумление и ужас.

— Изнасилена? — Наситеният маслинен цвят на кожата му изведнъж се превърна в мъртвешко жълто. — Боже милостиви… клетото дете!

— Те насилиха старите жени и децата.

— А ти? Здрава и читава ли си?

— Как бих могла да бъда след всичко, което видях…

— Merde! Жулиет, направиха ли ти нещо?

— Катрин беше изнасилена от двама мъже, а тя е…

— За Катрин вече чух. Питах те за тебе. — Той я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне в очите. — Кажи най-сетне… изнасилиха ли те?

— Не.

Тежкото му дишане се смени от въздишка на облекчение.

— Какво щастие. Вината ми е достатъчно голяма и без това.

— Вашата вина е огромна. Защо не дойдохте?

— Наложи се да отпътувам по спешни сделки в Тулон. Когато преподобната майка ми писа, отидох във Вазаро и веднага изпратих Филип да ви прибере от манастира. Отдавна трябваше да е пристигнал при вас.

— Навярно и той е „пътувал по важни сделки“ и е решил, че съдбата на Катрин не е толкова важна, че да си губи времето за нея.

— Не знам какво го е задържало. — Жан Марк прехапа устни. — Но ще разбера.

— Много късно. Късно е, закъсняхте с два дни. — Жулиет усещаше как сълзите й ще рукнат и махна ядосано. — Нараниха я, Жан Марк.

— Знам. — Той я погледна настойчиво. — Няма никакъв смисъл, ако ти кажа, че ще се обвинявам, докато съм жив. Не ми остава нищо друго, освен да се помъча да поправя нещата. Сигурна ли си, че нищо не ти се е случило?

— Нищо, което да има значение. — Тя смръщи чело. — Ах, забравих… наложи се да убия един мъж.

Напрегнатото изражение на Жан Марк се отпусна незабележимо.

— И ти смяташ убийството на човек за нещо незначително?

— Беше един canaille. Той изнасили Катрин.

Усмивката на Жан Марк помръкна.

— Да, един canaille. Съжалявам, че ми отне това удоволствие.

— Там е имало още един. Ако откриете кой е бил, ще можете да му отмъстите.

Той се поклони дълбоко.

— Колко великодушно от твоя страна, Жулиет. А сега ми разкажи как се измъкнахте от клането в манастира.

Тя разказа накратко какво се беше случило и каква роля бяха изиграли при бягството им Ечеле и Дантон.

— Франсоа Ечеле — измърмори той, потънал в размисъл. — Много съм му задължен.

— Бъдете уверен, че той ни помогна с крайно нежелание, буквално от немай-къде.

— С нежелание или не, той ви е спасил.

— Така е. Трябва да поговорим по-подробно. Елате долу в кухнята, ще ви потърся нещо за ядене.

— Аха, значи все пак ми се полага закуска? А пък аз вече си мислех, че моето закъснение завинаги ме обрича на немилост.

Умора и мъка се долавяха под подигравателния му тон, а Жулиет забеляза за пръв път дълбоките сенки под очите му и слоя прах върху елегантния му тъмносин жакет. Внезапен порив на почти майчинска милост към него стопи гнева й.

— Вие сте много привързан към Катрин. Знам, че никога няма преднамерено да й сторите зло. Но се показахте глупав и неразумен.

По устните му трепна лека усмивка.

— Вече бях забравил острия ти език. В спомените ми ти беше само… — Той замълча и я погледна. — Колко мило, че не откриваш у мене зла умисъл, а само глупост и неблагоразумие.

— Трябваше на всяка цена да я приберете. Какви са тези толкова важни сделки?

— През последната година Националното събрание конфискува осем от корабите ми за военноморския флот — прекъсна я Жан Марк. — Надявах се да спася нещо от складираната в Тулон стока, преди тези алчни чудовища да отмъкнат и нея. — Той поклати глава, сломен от мъка и разочарование. — Струваше ми се наистина важно.

— Осем кораба ли? Толкова много?

— Щяха да ми отнемат всичките, ако още преди две години не бях изпратил по-голямата част от флота си в Чарлстън.

— Знаели сте, че ще ви отнемат корабите?

Той кимна язвително.

— Да, при първа възможност и под какъв да е предлог. Много от героичните членове на Събранието са