скрием във Вазаро.
— Катрин трябва да замине веднага. Не бива нищо да й напомня за манастира. Вие не разбирате… — Жулиет прехапа долната си устна до кръв. — Много се страхувам за нея. Последните дни приличаше на призрак и се луташе наоколо като лунатичка. Не ме забелязва. Не забелязва никого.
— Постепенно ще дойде на себе си. Но не можем да минем през караулите, докато не започне да се държи нормално.
— И как ще осигурите нейната безопасност, ако смея да попитам?
Той повдигна рамене.
— Нямам представа. Най-напред трябва да се ориентирам в ситуацията, а после ще мисля какво ще е най-добре.
— Ще мислите? По-добре направете нещо!
— Вече го сторих. Пратих да извикат Ечеле.
След кратко колебание Жулиет се призна за победена.
— Извикайте ме, ако дойде. Трябва да отида при Катрин. Не е докоснала закуската си. На всяка цена трябва да хапне нещо. — Тя се обърна, но в следващия миг не издържа и полита: — Защо сте я запазили?
— Какво, моля?
— Моята картина на „Вихрения танцьор“. — Тя посочи ъгъла на салона, където висеше картината. — Не е лоша, но не е чак шедьовър като другите ви платна.
— На мен ми харесва. Винаги се радвам да я видя, когато идвам в Париж.
— Защото изобразява „Вихрения танцьор“ ли?
— Вероятно. — Той се усмихна. — Възможно е зад „огледалото“ да съм сантиментален като баща ми, когато става дума за семейна традиция.
Жулиет се спря пред картината и се загледа в грациозната фигура на златния жребец, танцуващ в стихията.
— Къде е той сега?
— „Вихрения танцьор“ ли? Един Бог знае. Статуетката изчезна мистериозно в деня, когато кралското семейство беше принудено да напусне Версай и да се премести в Париж. Носят се слухове, че кралицата е скрила фигурата някъде из замъка или в парка, за да не попадне в ръцете на революционерите.
— Тя има право да го стори — рече Жулиет. — Статуетката беше нейна собственост. Отнеха й всичко, което имаше. Защо да не запази „Вихрения танцьор“?
— Е, това не е подобрило положението й пред Националното събрание. Доколкото ми е известно, някои от тези господа предложили „Вихрения танцьор“ да стане символ на революцията.
— Революцията има предостатъчно символи. А кралицата си няма нищо.
— О, значи ти все още си вярна на кралското семейство? Трябва много да внимаваш.
— Не ме е грижа нито за монархията, нито за републиката. Не се интересувам от политика. Бих могла цял живот да живея щастливо в манастира, ако не бяха онези чудовища canailles, които унищожиха всичко.
— И при най-добро желание не мога да си те представя в монашеско расо.
— Аз и не твърдя, че на драго сърце бих станала монахиня. Исках само да живея необезпокоявана, без… Но, вие пак ми се присмивате. — Тя обърна гръб на картината. — Изчезването на статуетката, изглежда, не ви тревожи много. Нима не я искате вече?
— Напротив, искам я повече от всякога. Обещах на баща си преди смъртта му, че ще върна реликвата в нашето семейство. — Той въздъхна. — Но с времето разбрах, че целта може да се постигне само с търпение.
— Аз пък съм нетърпелива. Мразя да чакам.
Усмивката му изразяваше пълно разбиране.
— Аз също, ma petite. Ала човек трябва да избере мъките на очакването, ако целта си струва.
— Но какво е това? — Жулиет спря изненадано пред купчината пакети, които Робер беше натрупал в стаята на Катрин.
— Това е гардеробът на мадмоазел Вазаро. Мосю Филип се върна и сега са с мосю Ечеле в салона.
— Филип! — Погледът на Катрин потърси уплашено Жулиет. — Не си ми казвала, че Филип е тук!
— Щях да ти кажа по-късно.
— Мосю Филип ви моли да приемете тези неща, които си е позволил да избере за двете ви.
— Но кога е успял да намери всички тези тоалети? Той беше навън само няколко часа. — Жулиет отвори един пакет и извади копринена рокля с цвят на карамел, фина златна бродерия украсяваше дълбокото деколте и ръкавите. По изящество дрехата не отстъпваше на най-хубавите тоалети, които Жулиет беше виждала във Версай. Само бродерията сигурно бе погълнала много часове непосилен труд на добра майсторка. На Роза Бертен, шивачката на кралицата, й трябваха седмици, за да ушие подобна рокля. Жулиет възкликна:
— Тук явно има някаква грешка — този тоалет едва ли е за нас. Коя ли изтънчена дама си го е поръчала и ще остане на сухо, след като са го дали на Филип?
— Мосю Филип умее да убеждава дами. Да съобщя ли на господата, че ще слезете веднага щом се преоблечете?
— Не. — Жулиет се запъти към вратата. — Аз съм достатъчно добре облечена. Роклята на жена ти напълно ме задоволява.
Робер кимна.
— И аз така си помислих. Ще съобщя на мосю Андреас, че слизате веднага.
Жулиет спря и го изгледа изпитателно. Съобразителният и тактичен слуга в един момент също би могъл да стане опасен.
— Колко умно от твоя страна.
Робер се усмихна.
— Мадмоазел Жулиет, не бива да се страхувате от мен. На никого няма да кажа, че идвате от манастира.
Жулиет го погледна въпросително.
— Откъде знаеш какво се е случило в манастира?
— О, на пазара се събират всякакви хора и разправят най-различни неща.
— Например?
— В Париж клането е в устата на всички. Но не се страхувайте… никога не бих навредил на мадмоазел Катрин. А и как човек да повярва на глупостите, които разправят за послушниците и монахините. Не понасям надутите глупаци от Националното събрание, които искат от мен да казвам „ти“ вместо „вие“ и на които трябва да съм благодарен, че мога да се наричам гражданин, след като цели шестдесет години се чувствах добре и като „господин“.
Жулиет усети прилив на топлота към стария човек.
— Благодаря, Робер. В днешно време не е никак малко да имаш доверие някому. — Тя се поколеба, но все пак каза на Катрин. — Филип иска да те види.
— Не! — Катрин подскочи и се изправи в леглото с пламтящи бузи и замъглени от сълзи очи. — Изгони го!
— Катрин, наистина признавам, че той…
— Не искам да го виждам. Никога! Жулиет, не го води при мен. Не допускай аз да…
— Няма да допусна нищо, което ти не желаеш. — Жулиет й хвърли угрижен поглед и тръгна към вратата. — Ей сега ще се върна.
— Той не бива да се качва тук! Не бива да ме вижда! Той ще… — Катрин се обля в сълзи. — Жулиет, съжалявам, прости ми. Знам, че не можеш да търпиш, когато хленча като малко дете, но не мога да се удържа… Прости ми, че съм такова бреме за теб.
— Не си никакво бреме, а когато искаш да си поплачеш, просто дай воля на сълзите си. Имаш всички основания за това.
Очите на Катрин блестяха като окъпани в дъжд сапфири, когато прошепна:
