корумпирани като аристокрацията, чието място заемат. Подкупът и хитростта са единствените начини да се спасиш от тях.
Тя настръхна.
— Светът, изглежда, гъмжи от крадци и убийци, Франсоа се опита да ми обясни защо са нападнали манастира, но аз не разбрах нищо. Никога няма да проумея защо го направиха.
— Нападението е било пълно безумие. Как може да се разбере безумието? — Той потърси погледа й. — Господ ми е свидетел, никога не съм допускал, че някой би посегнал на манастира. Изпратих Филип да ви вземе, защото в Париж е твърде опасно. Ако смятах, че има такава опасност, щях да дойда сам. — Устните му потръпнаха конвулсивно. — Но ти имаш право, бях престъпно глупав и безотговорен.
Жулиет не можеше да не усети дълбоката болка, която се долавяше в думите му.
— Е, навярно не сте виновен за всичко — побърза да каже тя.
— Нима си готова да ми простиш? — Жан Марк поклати мрачно глава. — Вината е изцяло моя и ти имаш право да ме прокълнеш. — Той докосна една къдрица на слепоочието й, която се уви около показалеца му — Под острите бодли тук бие едно меко сърце.
Върхът на пръста му продължи леко да гали скулата й, плъзгайки се по копринената кожа. Това беше жест на почти непоносима нежност. Тя преглътна.
— Глупости.
— Не бива никога да показваш скритата си мекота. Във всеки случай не и пред мен. — Погледът му пламтеше в хипнотична възбуда. — Опасно е за теб, Жулиет, не ми позволявай да открия нито една твоя слабост.
— Аз… аз не разбирам, какво имате пред вид.
— Знам, че няма да разбереш. — Той се усмихна горчиво. — Един Господ знае защо ти го казвам. Трябва да е от чувството за вина. Но не се бой, като се наспя, пак ще дойда на себе си и ще ти бъда достоен противник.
— Противник ли? — попита Жулиет объркано. — Не бих искала да воювам с вас.
— Напротив — обясни той тихичко, — още от първата ни среща воюваш с мен. Това е част от играта.
— От играта ли?
Той се обърна и тръгна към вратата.
— Да оставим това сега.
Жулиет си припомни, че Жан Марк веднъж вече бе казал нещо подобно. Отдавна, в доброто старо време.
— Не ви разбирам. Изглеждате твърде напрегнат. И не бива сега да си тръгвате. Ще ви приготвя нещо за ядене, а после трябва да поговорим за Катрин.
— В момента нямам намерение да говоря нито за Катрин, нито за каквото и да е друго. А и съм прекалено уморен, за да ям — каза Жан Марк. — От Тулон до тук не съм слизал от седлото и искам само да се изкъпя и да спя. Няма да се събудя дванадесет часа.
— Дванадесет часа ли? Не става! Трябва да обсъдим какво да правим с Катрин.
— Скъпа моя Жулиет. — Мекият му тон не беше в състояние да скрие желязната му решимост. — По- добре ще е, ако научиш веднъж завинаги, че правя само онова, което искам, и че ме отвращават фрази като „не става“.
— И аз се чувствам по съшия начин, но ако вие…
— Утре. Bonne nuit20, Жулиет. — Вратата се затвори тихо подире му.
Удивена, Жулиет погледна към вратата, искаше да изтича след него и да го застави да я изслуша. После се обърна бавно, тръгна отново към леглото и изтегли завивката нагоре. Беше забравила колко упорит можеше да бъде той. Знаеше, че не допуска да му се натрапва нищо и навярно щеше да направи точно противоположното, ако тя продължи да настоява.
Обърна се настрана. Едно едва осезаемо тръпнещо чувство я обля. Той беше тук! Красив, блестящ, толкова тъмен и загадъчен, както го пазеше в спомена си. И докато го затрупваше с грамада от упреци и обвинения, буквално беше всмукала в душата си необичайната форма на неговите скули и се опитваше да проникне зад искрящите му черни очи. Идваше й да протегне ръка и да докосне твърдата му буза или силните мускули на бедрата му.
Да докосне ли? В началото отхвърли енергично този мисъл, за да се залови тутакси след това отново с нея. Желанието да изследва тялото му по всяка вероятност се дължеше на любопитството й на живописец.
Тя затвори очи и се помъчи да заспи. Да, онова, което чувстваше, не беше възбуда, а само любопитството на човека на изкуството, който е открил ново предизвикателство. Сигурно изпитваше и облекчение, тъй като пристигането на Жан Марк идеше да зарадва и успокои Катрин.
Жан Марк сви дланите си в юмрук, когато застана до леглото и погледна спящата Катрин. Защо беше дошъл тук? Трябваше да отиде да си легне, както беше казал на Жулиет. Във всеки случай сега не възнамеряваше да буди Катрин и още рано да се изправи пред съда на обвинителния й поглед.
Не, Катрин никога не би го упрекнала. Тя беше кротка и блага, както беше кротък и благ баща й. И като него щеше да страда и по-скоро щеше да се остави да й извият врата, отколкото да изрече дори една обвинителна дума.
И все пак вината беше негова и той знаеше защо е тук. Искаше да се убеди с очите си, че Катрин е поне жива. Но това не го успокои. Катрин лежеше като от восък, озарена от благост и кротост, пълно противоречие на енергичната виталност на Жулиет.
Странно как съдбата след всичките тези години отново я беше довела в траекторията на неговата власт и закрила, както преди много време в селската странноприемница. Почти беше склонен да приеме това като доказателство, че невинността притежава ангел — хранител.
Той погали нежно светлите коси на Катрин, разпилени върху възглавницата. Не беше се оказал на висотата на отговорността, която му бяха възложили. Винаги беше прекалено зает, прекалено нетърпелив и отгоре на всичко постоянно на път. Когато Катрин го посещаваше беше й обръщал само бегло внимание и никога не беше спирал за по-дълго и не се беше заинтересувал дали тя се нуждае от блага дума и малко разбиране.
Усети, че в гърлото му заседна буца. Самообвиненията бяха безсмислени.
Катрин и Жулиет бяха все пак живи.
Трябваше да се примирят с нещастието и да намерят начин да продължат да живеят с него.
Глава осма
Рано сутринта на следващия ден пристигна Филип Андреас, блед, сериозен и безкрайно облекчен, когато Жан Марк му съобщи, че двете момичета се бяха измъкнали от клането в манастира.
— Прав си да ме ругаеш, Жан Марк — каза Филип със съкрушен глас. — Когато пристигнах в Париж и чух за клането, се почувствах… всички обвинения, които би могъл да измислиш, аз вече съм си ги отправил.
— Така ти се пада. Какво, за Бога, те забави толкова?
Филип, които се изчерви чак до корена на косите си, мълчеше. Жан Марк го погледна смаян.
— Да не би… пак ли жена?
— Една работничка в имението. Тя беше… никога не ми е хрумвало, че тези два дни ще се окажат толкова съдбоносни.
Жан Марк отвърна с горчив присмех:
— Да се надяваме, че твоята историйка с някаква си берачка на цветя ще ти бъде компенсация за това,
