— Болката ще премине и всичко отново ще заздравее. Жените са така устроени, че могат да приемат мъж в тялото си.
Катрин поклати глава. Да, тя щеше да оздравее, но никога вече нямаше да бъде същата. Винаги щеше да се чувства мръсна и отвратителна.
— Не е вярно.
— Напротив, така е. Не бъдете глупава. Вината не е ваша, затова няма причина да се срамувате. Душевно вие сте чиста. Онова, което сте, няма нищо общо с тялото ви.
В погледа й се четеше изненада. Меката настойчивост на гласа му й внушаваше сила и сигурност.
— Чувате ли ме? Вие сте си все същата. Не са ви отнели нищо важно.
— Защо й крещите? — Жулиет се появи с леген и чисти кърпи. — Нямате ли капка ум в главата си? Трябваше да изтърпи онзи ужас, а сега вие й досаждате.
— Не съм й крещял.
Жулиет седна на леглото.
— Сега излезте. Трябва да я измия и да я приготвя за сън. Чакайте ме долу.
— Мога и сама да се справя.
Жулиет отмести ръката й.
— Лежи мирно и кротувай. — После затвори за секунди очи, а когато отново ги отвори, в тях блестяха сълзи. — Света Дево, колко ми е жал за тебе.
— По-скоро ти си за съжаление — прошепна Катрин. — Аз съм такова бреме за теб.
— Стой мирно. — Жулиет се усмихна едвам. — Ще ми помогнеш, ако лежиш спокойно.
Слаба усмивка заигра по устните на Катрин.
— Колко странно. Никога не съм подозирала, че ще чуя от теб такива думи.
— Сега ми се присмиваш. Но това е добре. Щом можеш да се смееш, значи не всичко е така ужасно. Сега ме остави да ти помогна.
Катрин затвори очи и се остави в ръцете на Жулиет.
— Е, какво смятате да правите? — Час по-късно Жулиет влезе в салона и застана пред Франсоа. — Не можете да я оставите тук сама и беззащитна.
— Тя има вас — каза Франсоа. — Не мисля, че се нуждаете от помощ.
— Не съм толкова глупава да мисля, че можем сами да се измъкнем от Париж. — Тя издържа погледа му. — Тук също не сме в безопасност… Казвате, че Дантон бил един от героите на революцията. Ако хора на властта като него са замесени в клането, което се разигра снощи… — Тя пое дъх, борейки се с кошмарните спомени, които заплашваха да я надвият. Но после се овладя и продължи. — В такъв случай целият свят се е обърнал с главата надолу. — Тъй като не получи отговор, тя се хвърли в нова атака. — Трябва да знам срещу кого се боря — кои бяха мъжете, които нападнаха манастира. Дюпре ги наричаше марсилци.
— Това са закоравели негодници от Марсилия и Генуа, повечето избягали от затвора престъпници. Те бяха повикани от жирондистите да дойдат в Париж и да ги закрилят от Националната гвардия. Но когато пристигнаха в Париж, Марат им даде двойно повече пари, отколкото им бяха обещали жирондистите, и сега разполага с тях, както си иска.
— Жирондистите ли?
— Дори и в манастира човек трябва да е чувал за тях.
— Защо ми трябва да се интересувам от вашата идиотска политика? Хайде, кажете ми.
— Националното събрание се състои от членове на различни политически обединения, фактически съществуват три големи групировки, а именно: жирондистите, които почитат както конституцията, така и монархията; якобинците, радикалите, чиято цел е отмяната на монархията.
— И тази Парижка комуна?
— Повечето от тях са корделиери. Те владеят Националната гвардия, а с това и Париж. — Той се усмихна криво. — Мечът действа по-убедително и от най-красивата реч.
— А Дюпре корделиер ли е?
Франсоа кимна.
— Жан Пол Марат владее Парижката комуна, а Дюпре е неговата дясна ръка.
— А към коя групировка принадлежи вашият велик Дантон?
— Той е водачът на корделиерите и принадлежи към Парижката комуна. — Франсоа побърза да добави: — Но по принцип той съвсем не е краен. Всичко, което върши, е за благото на революцията.
— Клането на жени също, така ли? — Тя отхвърли възраженията му с нетърпелив жест. — Бих ли могла да се обърна към тези жирондисти и да ги помоля за помощ?
— Не и срещу Комуната. Жирондистите наистина говорят много, но правят малко.
— Не мога, значи, да разчитам на тях, а и в правителството няма нито един, който да е запазил все още капчица здрав разум и трябва сами да се оправяме. — Тя разсъждаваше напрегнато. — Вие трябва да се погрижите никой да не узнае, че сме в Париж. После при първия удобен случай трябва да ни изведете от града.
— Ах, така ли? Е защо тъкмо аз? Това, че днес ви помогнах, беше чиста случайност.
— За какво случайност ми говорите? — Тя стисна юмруци. — Бясна съм от яд и трябва да си го излея на някой. Вие ще платите!
— Защо?
— Защото бяхте там, на местопрестъплението! Ако нямате нищо общо е онези зверства, какво търсехте в манастира? — Тя се усмихна язвително. — А ако се нуждаете от някаква допълнителна причина, за да ни помогнете, то знайте, че аз убих мъжа, който изнасили Катрин. Мислите ли, че Комуната би ви простила, че сте помогнали на убийцата на един комунар?
Той се обърна рязко и тръгна към вратата. Жулиет извика подире му:
— Още нещо! Преди да си тръгнете, поговорете със стария Робер. Малко сплашване не би навредило.
— Не ми е по вкуса да плаша безпомощни старци.
— Напротив. Мисля, че обичате да плашите всеки, който ви се изпречи на пътя.
Франсоа спря пред вратата към салона.
— Старецът не е опасен. Той, изглежда, обича много вашата приятелка.
— Страхът е по-сигурно средство от обичта.
— Какво нежно сърце имате, гражданко!
— Катрин е нежна. Помогна ли й с нещо нежността? — Тя прокара уморено длан по челото си. — Всъщност не мога да се доверя никому. Разбирате ме, нали?
Франсоа я погледна.
— Да. — Той се обърна да върви. — Ще говоря с Робер.
Когато излезе, Жулиет усети, че й прилошава и се олюля. Протегна ръка и се опря на масата до себе си, за да не падне. Не биваше да се поддава на слабостта. Катрин се нуждае от нея, а тук нямаше никой, на когото би могла да се довери. Помощта на Франсоа Ечеле беше случайна и несигурна, той всеки момент би могъл да се отметне. Дантон щеше да помогне само ако Франсоа го придумаше. А Жан Марк Андреас се беше запилял някъде точно когато Катрин крайно се нуждаеше от него. И ако Франсоа и Дантон бяха абсолютно чужди хора, Жан Марк носеше цялата отговорност за Катрин. Защо не я отведе навреме от манастира, преди да започнат зверствата?
Пристъпът на гняв към Жан Марк, който се надигна у нея й възвърна енергията и тя си пое дълбоко дъх. Трябваше да напрегне всичките си сили и да издържи още мъничко, а после щеше да си отдъхне. Най- напред искаше да поговори с Робер и Мари и да си потърси ъгълче за през нощта. После можеше да се измие и да се наспи, за да събере сили за утрешни ден.
Беше взела свещника от масата и понечи да тръгне към вратата, когато нещо проблесна в ъгъла и привлече вниманието й. Погледна към стената и видя малка картина, която сияеше в златисто на светлината на свещите.
„Вихрения танцьор“!
