него!
Лейтенантът кимна.
— При обиска не излязоха наяве никакви други документи относно отвличането на дофина. — Погледът му мимоходом се плъзна по статуетката, която беше поставил върху масата пред Робеспиер. — Но една такава ценна вещ събуди подозрението ми. Затова, вместо да я занеса в служебните помещения на Националния конвент, където в повече случаи съхраняваме конфискуваното имущество, я донесох направо при вас.
— Постъпили сте съвършено правилно. Несъмнено това е била цената, която предателите са получили за своето злодеяние… — Робеспиер усети настоятелно желание да докосне фигурата, но все пак устоя на порива си. Лейтенантът нямаше представа какво съкровище е донесъл в дома му. И в никакъв случай не биваше да узнае. — Това откритие трябва също така да се държи в тайна, както и всички подробности около събитията от последната нощ. Безопасността на републиката зависи от това!
— Да, естествено, гражданино Робеспиер. — Лейтенантът, комуто още нещо тежеше на сърцето, се колебаеше. — Не трябва ли Конвентът да узнае, че детето е избягало от Тампл? — изрече накрая той.
— Не! — Робеспиер се опита да смекчи резкия си тон и продължи: — Несъмнено твърде скоро то ще бъде отново в ръцете ни. Ако стане известно, че цялата Национална гвардия не е могла да опази невръстния Капет и да попречи на бягството му, ще бъде поставена на карта честта на републиката!
Лейтенантът смръщи чело.
— Но всички замесени знаят, че момчето се намира извън Тампл.
— Вече изпратих една група в Тампл, която да вземе под своя опека Луи Шарл. Ще обнародваме съобщение, че детето се държи в отделен арест и никои не бива да го вижда…
— Семейство Симон няма ли да…
— Нима мислите, че семейство Симон няма да се подчини на разпорежданията ми?
Лейтенантът потисна тръпките, които го побиха, когато погледна към студените очи на Робеспиер.
— Сигурен съм, че ще се подчинят — каза той. После тръгна към вратата. — Ако може да ме извините… искам да видя дали вече е пристигнал отчетът на моите хора от Хавър.
— Можете да вървите. — Робеспиер го освободи с движение на ръката, без да сваля поглед от статуетката. — Но не забравяйте, че никой не бива да научи за това… иначе смърт!
— Можете да ми се доверите, гражданино! — Лейтенантът се поклони, обърна се кръгом и побърза да излезе.
Едва вратата се беше затворила подире му, Робеспиер протегна треперещата си ръка и докосна „Вихрения танцьор“, символа на една власт, която се манифестираше като висша добродетел.
Според Робеспиер терорът беше въплъщение на добродетелта, нейна опора и пазител. Той мечтаеше да убеди нищо неподозиращия свят в огромната си власт. И сега се чувстваше така, сякаш беше намерил потвърждение от някакво по-висше същество, което искаше да го възнагради с този превъзходен дар за просветлението, озарило сънародниците му, благодарение на неговите усилия.
Но все още има много безумни, на които главите не увират, че аз съм единственият законен пазител на добродетелта, помисли си той недоволно, с намръщено чело. За тях това, че е задържал фигурата при себе си, щеше да е кражба от републиката. Тази мисъл стигаше, за да се надигне у него суров гняв и възмущение. Нима той, Максимилиан Робеспиер, беше долен крадец? Той, който беше пратил хиляди предатели на гилотината, за да спаси добродетелта на републиката? Ето още едно доказателство колко благоразумно беше да държи тази символична статуетка далеч от ръцете на онези, които не знаеха как да боравят с нея.
За да не се разчуе, че „Вихрения танцьор“ е попаднал в ръцете му, беше необходима крайна предпазливост. Затова мислеше да скрие фигурата в своята спалня върху един пиедестал, за да е постоянно пред очите му нейната хубост и да го вдъхновява за дейността, която му предстоеше.
Че противниците на добродетелта жадно биха се заловили за всякакъв претекст, пък бил той и най- несъстоятелния, за да отсекат и неговата глава, му беше добре известно.
Каляската се носеше безметежно по извитата пътека между лимоновите и портокаловите дървета към господарската къща.
Нана, която седеше на капрата с люлеещи се крака, зарея поглед над златистите цъфтящи градини с жълтуга. Никъде наоколо нито къщи, нито кафенета, помисли си тя меланхолично. Никаква музика. Никакви лодки като по Сена, никакви шумове като в града. Само вятър, цветя и слънце.
Как можа да падне чак дотам, че да предпочете тази дивотия пред Париж?
Но тя добре знаеше защо се беше съгласила да тръгне с останалите за Вазаро. След седмиците, прекарани в мрачния извратен свят на Дюпре, дори Париж й изглеждаше безрадостен и отблъскващ. Вазаро, пък и всяко друго кътче на земята, беше подходящо място, за да се опита да се отърве от спомените. Робер спря пред входната врата и се обърна към нея с широка усмивка.
— Виждала ли си някога през живота си такива цветя, Нана?
— Никога не съм виждала толкова много цветя на едно място.
Мари скочи от колата. Нейното стройно, върлинесто тяло беше заредено с енергия.
— Защо стоим със скръстени ръце? Вече окъсняхме, а пък тази карета трябва да се разтовари, преди да се стъмни. Ще се огледам дали няма кой да ни помогне, Робер. — Тя изтича нагоре по стълбището и похлопа силно на вратата.
Нана остана на капрата. С удоволствие щеше да разкърши снага при разопаковането на картините и мебелите, които Жан Марк беше пратил във Вазаро.
— Хей!
Тя съзря един малко момче пред себе си. Имаше тъмна къдрокоса глава, а очите му бяха ясни и сини като Сена в слънчев ден.
— Ти трябва да си Нана. — Хлапакът й се усмихна и Нана изпита особено чувство, сякаш слънце докосна душата й. — Катрин ни извести, че ще дойдете. Аз се казвам Мишел.
Жулиет, Жан Марк и Луи Шарл пристигнаха в Чарлстън на 3 март 1794 година. На 7 март Жулиет и Жан Марк бяха венчани от пастор Джон Раданат и се нанесоха временно в прелестна червена къща от печени тухли на Деланъй стрийт.
На 21 май 1974 година Жулиет получи първата вест от Катрин.
Скъпа Жулиет,
Най-напред бих искала да ти съобщя една добра вест. Бягството на момчето остана неразкрито. Робеспиер издигна стена от мълчание, а Тампл, така че хората предполагат, че детето се намира в единична килия.
Иначе няма много неща, от които човек да черпи надежда. На 5 април беше обезглавен Дантон. Франсоа, чисто отчаяние е безгранично, смята, че по този начин във Франция е бил заставен да замлъкне последният глас на разума. Изглежда, че е прав, тъй като цял Париж е под знака на терора на Робеспиер. Трябваше да напуснем Тампл и да се крием, тъй като всеки, който е поддържал връзки с Дантон, се подозира в предателство към родината.
Ние продължаваме нашата дейност, но само le bon Dieu знае колко дълго ще е възможно това. Докато Робеспиер е жив и терорът продължава, не можем да напуснем Париж и да се върнем обратно във Вазаро. Франсоа е изработил план, с който се надява да обърне Конвента срещу Робеспиер. Докато полагаше усилия да издири „Вихрения танцьор“ за Жан Марк, до ушите му стигна, че Робеспиер е взел статуята без знанието на Конвента. В случай, че не е само слух, няколко надеждни, влиятелни членове на Конвента по дадени указания ще подпечатат съдбата му.
Не се тревожи, ако дълго време не получиш вест от мен. Франсоа смята, не трябва да бъдем много предпазливи, за да не попаднат писмата ни в издайнически ръце. Днес се осмелявам да ти пиша открито, защото намерихме един абсолютно надежден куриер.
В мислите си съм постоянни с вас и се навявам, че всички вие сте добре. Молете се за нас, така както и
