— И аз така смятам. Жан Марк е много умен и изобретателен. — Тя се обърна към Жан Марк. — Защо не идеш с него в градината и не му покажеш всичко?

Жан Марк погледна въпросително детето.

Луи Шарл се отдели от Катрин.

— Моля ви, на драго сърце бих разгледал.

— Мисля да дойда с вас — отсече Франсоа. — Време е да запалим огъня.

Катрин кимна, а погледът й се спря върху Жулиет. Двамата мъже изчезнаха с момчето през задната врага.

Възцари се мълчание. Младите жени се гледаха безмълвно.

— Жан Марк смята, че може да мине доста време, преди да получим възможност да се върнем обратно — каза най-после Жулиет. — Бих искала да дойдеш с нас.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Знам! — Жулиет едвам сдържаше сълзите си. — Франсоа иска да спаси цяла Франция. Не мога да разбера, защо ти втълпих да подариш сърцето си на такъв еталон за добродетел. С идеалист се живее много по-трудно, отколкото с епикуреец като Филип.

Катрин се засмя от сърце.

— Франсоа съвсем не е еталон за добродетел.

— А какво е тогава?

— Радост, сила, нежност! — Катрин го каза тихо и натъртено. Жулиет отвърна погледа си. — Кога ще се върнете във Вазаро?

— Когато приключат битките. Когато заслужим нашата градина.

— Връщам си думите назад. Ти си човекът, който се е превърнал в еталон за добродетел. — Жулиет тръгна към приятелката си. — Сега вече съм убедена, че не трябва да те напускам. Ти и Франсоа ще свършите живота си като мъченици. — Тя направи гримаса. — Или пък надути като пуяци пред собствените си добродетели. Така или иначе, ти се нуждаеш от мен като въплъщение на гузната ти съвест.

Катрин стана.

— Жулиет, престани да дрънкаш глупости! Много ще ми липсваш!

— Ти винаги си била прекалено сантиментална. Не бих искала раздялата ни да е обляна в сълзи. Та тя не е зави… какво значение има, че цял океан ще лежи между нас, щом сме приятелки? Сигурно ние ще… — Жулиет пристъпи към Катрин и я прегърна силно. Със сподавен от сълзи глас тя продължи: — Ако имаш нужда от мен, само ми се обади. Ще дойда непременно!

— И аз бих дошла веднага при теб. — Катрин усети буца в гърлото си, когато прегърна Жулиет. — Върви с Бога!

Жулиет пристъпи назад и пусна Катрин. Гласът й прозвуча неуверено, присмехулно.

— Ще вървя с Жан Марк, който е всичко друго, но не и богоподобен, ала много се надявам, че le bon Dien ще бъде с нас и оттатък океана. И с теб, Катрин! Au revoir! — Тя се обърна и напусна стаята.

Когато Жулиет излезе от къщата, тя видя, че благодарение на запаления в мангала огън, балонът с горещ въздух вече се беше издул до краен предел. Жан Марк пристъпи към нея.

— Ей сега тръгваме. — Той потърси погледа й. — Да се надяваме, че не завинаги!

— Да се надяваме. — Тя се усмихна. — Понеже нищо не се знае със сигурност, човек трябва да извлича най-доброто от всеки отделен миг. Къде е Луи Шарл?

— Той седи върху купчината слама в гондолата и едвам дочаква излитането на балона.

— В такъв случай не бива да го разочароваме. Трябва да се сбогувам още и с Франсоа. Къде… ах, зърнах го. — Франсоа стоеше от другата прана на гондолата, готов да развърже придържащото въже.

Жулиет изтича при него и се хвърли в прегръдките му.

— Au revoir! — После му прошепна настойчиво: — И няма да допускаш на Катрин или на теб да ви отсекат главите. Разбра ли ме добре?

— Разбрах. — Той я целуна сериозно по челото. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да те послушам.

Тя се отдели от него и отстъпи крачка назад.

— Още нещо трябва да направиш за мен. За да ми спаси живота, Жан Мрак трябваше да предостави на този canaille Дюпре „Вихрения танцьор“, а на нас не ни остана никакво време, да вземем обратно фигурата от дома на майка му. Не бих искала да се излагаш на опасност, но това е предмет, който притежава голяма стойност за Жан Марк.

— Ще намеря начин да му върна „Вихрения танцьор“ — каза Франсоа. — Няма да продължава още дълго така.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Mersi! — Обърна се и отиде до гондолата, в която седеше Луи Шарл, като се държеше здраво за ръба и наблюдаваше ококорено всичко. — Луи Шарл, сега се отправяме на голямото пътешествие. Каза ли ти Жан Марк как ще протече то? Той нареди на мосю Радон, ученик на Монголфие, да изработи тази конструкция. Балонът прилича на оня, който видях като дете във Версай. Нашият балон е черен, за да се забелязва по-трудно на фона на нощното небе. Ние ще се вдигаме все по-високо и…

— … и ще прелетим над всички контролни проверки — каза Луи Шарл. — А когато сме на безопасно разстояние от Париж, ще се приземим на едно място, където Жан Марк е оставил да го чака карета с бързоноги жребци, която ще ни откара до брега. — Той намръщи угрижено чело. — А какво ще стане, ако кацнем, където не трябва?

— Носим със себе си фенери, които ще запалим, след като преминем постовете, файтонджията ще види светлините и ще ни последва до мястото на приземяването — дочу се гласът на Жан Марк, който се беше присъединил към тях. — Нашият кораб се намира в пристанището на Диеп, докато преследвачите на Робеспиер ще ни търсят в Хавър. Преди да им мине през главата мисълта да ни потърсят и в други пристанища, ние ще сме вече в открито море.

— Няма ли да се вижда от земята огънят, който движи балона? — попита Луи Шарл.

— Много е възможно — Жан Марк се усмихна дяволито. — Но колко често се случва караулите в елин часа през нощта да съзерцават небето? А пък, ако все пак се случи, ще вземат огъня за падаща звезда.

— Падаща звезда — повтори Луи Шарл, чийто поглед не се отделяше от нощния небосвод. — Ние ще бъдем една падаща звезда.

Жулиет видя Катрин да излиза от къщата и да се насочва към Франсоа. Меката светлина на фенера, който държеше в ръката си, падаше върху лицето й и го правеше младо както в деня, когато Жулиет я срещна за пръв път в селската странноприемница край Версай.

Жулиет отново усети парещи сълзи по бузите си и отвърна решително поглед. Версай и манастирът принадлежаха на миналото. Те двете сега трябваше да мислят за бъдещето!

Жан Марк вдигна Жулиет в гондолата, после самият той се покатери.

— Освободи въжетата, Франсоа! — Той сложи слама и цепеници в огъня, така че балонът се изду още и опъна въжетата, които Франсоа трябваше да освободи.

Жан Марк се обърна с широка усмивка към Жулиет.

— Мъглата се вдига, духа силен западен вятър. Някой ми беше казал, че това е добър знак.

— Този някой трябва да е голям умник — Жулиет улови отчаяно Жан Марк за ръката, когато гондолата се отдели от земята. Видя Франсоа и Катрин, които им махаха. Силуетите ставаха все по-неясни, докато напълно се изгубиха от очи и балонът се понесе високо над покривите на Париж. — Трябва да е много добър знак!

Златният Пегас проблясваше на светлината на свещта и излагаше на показ красотата си — чиста и страховита като самата добродетел.

— Това беше намерено в дома на Ан Дюпре, така ли? — Робеспиер се стараеше да потисне радостното опиянение, което го обзе. „Вихрения танцьор“! Това трябвала е „Вихрения танцьор“! През целия си живот беше слушал легендите и преданията, които витаеха около това приказно същество, а сега то стоеше пред