детско тяло.
— Ах, Боже милостиви, колко е блед!
Луи Шарл отвори очи и си пое дълбоко въздух.
— Та тук вони! — бяха първите му думи.
С радостен смях Катрин му помогна да седне.
— Намираме се в една задна уличка и оттам се носи тази задушлива миризма.
— Не, тези мръсни чаршафи вонят така. — Луи Шарл смръщи нос отвратен. — Съвсем не беше приятно от Тампл дотук да бъдеш завит и затрупан с тези парцали. Повече не желая да пътувам в каруца с дрехи за пране, Катрин!
— Да, никога вече няма да пътуваш по този начин. — Катрин го стисна здраво в прегръдките си. — През две улици ни чака карета. — Тя му помогна да слезе от колата. — Можеш ли да тичаш?
— Разбира се. Много ми се щеше да присъстваш, за да видиш колко добър бях в преструвката си. Беше като в някоя от театралните постановки на maman. — Луи Шарл се хвана за гърлото и нададе драматично хъхрене. — Направих всичко точно така, както го бяхме обсъдили. Беше толкова истинско, та гражданката Симон повярва, че действително съм се разболял. Трябваше да видите театралното ми превъплъщение с очите си…
— Не, скъпо дете, не! Само това, че бях посветена в приготовленията, ми навяваше смъртен страх. — Тя наметна момчето с палтото, което носеше. — Без нас ти се справи изключително добре. Направо приказно!
— Напитката имаше противен вкус. — Луи Шарл направи гримаса. — Впрочем, какво представлява?
— Зехтин и горчилка. Жан Марк я опита днес и е напълно съгласен с теб. — Франсоа нахлузи тривърха шапка върху главата на момчето. — Дръж си главата приведена и шапката ще закрива лицето ти.
Луи Шарл кимна и закрачи редом с тях.
— Видях Дюпре да се качва в една карета. Пътува за Клермон, както бях предвидила. — Нана се присъедини към тях в края на тъмната уличка. — Той изглежда много добре — установи тя, като хвърли изпитателен поглед към лицето на момчето.
— Това е Нана Сарпелие, Луи Шарл — каза Франсоа. — Дължиш й благодарност. Тя размени зехтина с отровата, която Дюпре искаше да ти даде да изпиеш и направи така, че той, без да подозира нищо, наля вода в нашата мелница.
— Merci, мадмоазел! — рече Луи Шарл съвсем сериозно. — Макар че бих предпочел да сложите мед вместо горчилка в зехтина.
Нана се засмя непринудено.
— Сметнах, че ще е по-добре да има горчив вкус, ако Дюпре, какъвто е мнителен, реши да я опита. Направих го на драго сърце, Ваше величество. За мен беше истинско удоволствие. — Изведнъж лицето на Нана дови свиреп вид. — Всичко, което вреди на този canaille, ми доставя удоволствие.
Франсоа погледна Нана в очите.
— Тази припряност… питах се и сега се питам, дали беше съвсем откровена с нас и дали действително за теб всичко беше толкова просто през последните седмици…
Усмивката на Нана изглеждаше фалшива.
— Вече ти казах, че не ми причини никакво страдание. Но не мога да го търпя този canaille. — Тя придърпа качулката си надолу, така че лицето й почти не се виждаше. — Сега отведете момчето при мосю Радон, а пък аз ще свърша онова, което остана да се довърши!
— Ще дойдете ли при мосю Радон? — попита Катрин, която взе Луи Шарл за ръка и се обърна да върви.
— Ако успея. Ако не, ще се срещнем утре в кафене „Дю Ша“.
Франсоа поклати отрицателно глава.
— Нана, искам в полунощ да си при мосю Радон!
— Така да бъде. — Нана гледа подире им, докато завиха зад ъгъла, а после затича задъхано към дома на Робеспиер.
Тя нарочно разпиля косите си, преди да захлопа с две ръце по вратата.
— Гражданино Робеспиер! Трябва да ме изслушате! — завика тя с настоятелен тон.
Вратата се отвори рязко, стоманени зелени очи се впиха в лицето й.
— Какво значи това? Нямам ли право да вечерям на спокойствие?
— Вие ли сте гражданинът Робеспиер? — Погледът на Нана се устреми отчаяно към лицето му. — Слава Богу, най-сетне ви намерих! Цял Париж ви познава, гражданино, ала никой не знае къде живеете. Пращаха ме ту тук, ту там, докато накрая почти си загубих разсъдъка!
Робеспиер зае войнствена поза.
— Имам причини да не се оставям кьораво и сакато да ме безпокои. Ако имате някакъв близък или роднина, който е осъден на смърт, трябва да е виновен! Трибуналът е неподкупен и справедлив!
— Знам. За това съм дошла. Вие сте застъпник за добродетел и справедливост, а аз не можех да се съглася да станете жертва на интриги. — Тя го погледна в очите. — Наричам се Нана Сарпелие и дойдох да ви предупредя за едно съзаклятие, което заплашва не само републиката, но и вас лично! Трябва да ме изслушате!
Робеспиер я удостои с безизразен поглед, после я пусна с думите:
— Влезте, гражданко!
Ан Дюпре извади златния Пегас от сандъчето и го постави на масата.
— Добре свършена работа. Раул! — Обзета от възхищение, тя отстъпи крачка назад и наклони глава, за да разгледа статуетката по-добре. — Просто превъзходно!
Дюпре отпи с наслада от виното си.
— Но за тази стая фигурката не подхожда — установи тя критично. — Нейното място е в някой елегантен салон.
— Мислех си, че след няколко дни бихме могли да тръгнем за Виена и да занесем „Вихрения танцьор“ на граф дьо Прованс.
Тя разтърси енергично глава в знак на несъгласие.
— Той би предявил претенции към него, нали е от дома на Бурбоните. Нямам намерение да му давам статуетката!
— Е, добре, в такъв случай няма да му казваме, че притежаваме „Вихрения танцьор“.
— Ние ли?
— Ти го притежаваш — поправи се той припряно. — Той принадлежи, на теб, мамо!
Ан Дюпре се обърна към фигурата.
— Да, той ми принадлежи — каза тя със самодоволна усмивка.
— Но все пак ще дойдеш с мен във Виена, нали? — умоляваше я Дюпре. — Графът ще ме отрупа с почести и аз бих искал да споделя всичко това с теб. Сега, подир смъртта на хлапака, графът е престолонаследник. Ти би могла да властваш в неговия двор.
— Бих могла да властвам само тук, в Париж, над моя собствен двор. Не ми трябва никакъв граф дьо Прованс. — Тя докосна нежните филигранни облаци, върху които Пегас сякаш летеше. — Цял свят ще се натиска да бъде приет в салона ми, за да визи „Вихрения танцьор“. Ще се бият с юмруци за поканите ми. Естествено, ще трябва да измисля нещо, за да успокоя конвента. Но все ще се оправя!
Обзе го паника.
— Ами добре, щом не искаш да заминем за Виена, ще останем тук.
— Не. — Тя се извърна към него — Аз ще остана! Ти ще заминеш за Виена!
Искаше за го пропъди! От неумолимото и лице го гледаше най-ужасния му кошмар!
За миг беше толкова стъписан, че не можа да обели нито дума.
— Моля те! — запелтечи той. — Та ти знаеш, че не мога да отида без теб! Бих искал да съм при теб, мамо! Винаги!
— Не!
