интриги! И ти знаеш много добре, че ще настояваш за спасението на момчето, ако отново попадне в ръцете на противника. Ето защо за душевното ми спокойствие ще бъде по-добре, ако мога да го държа постоянно под око.

— И под твоя закрила — допълни развълнувано Жулиет. — Обаче сигурно знаеш, че Конвентът ще конфискува цялото ти имущество, щом напуснеш страната.

— Само онова, което ще намерят — съгласи се той. — През последните седмици се погрижих плячката на държавата да се намали колкото се може повече, докато дискретно ликвидирах имоти и имущества и ги прехвърлих на мои доверени лица в Швейцария. Е, въпреки това загубите ще бъдат огромни!

— Но ти си склонен да се примириш с тях?

— Ах, аз смятам да получа обезщетение в друго отношение. — В тъмните му очи проблясва дяволита усмивка. — В края на краищата нямаше да съм добър търговец, ако не настоявам на цената си. — Той спря за миг. — Ще ми се да имам син, Жулиет.

Тя го гледаше безмълвно.

— И жена! Мислиш ли, че можеш да изпълниш това мое желание?

— Защо? — промълви тя объркана.

Лицето му стана сериозно и той каза:

— Защото вече не съм сигурен дали бих могъл да живея без теб. Би трябвало да се радваш. Ти спечели играта, Жулиет!

— Това не е никаква игра? — Тя пристъпи крачка към него, докато погледът й отчаяно се мъчеше да проникне в мислите му. — Не се крий от мен! Искам да ми кажеш!

— Няма да ти кажа нищо! Думите биха ме разголили напълно.

— Да те гледам разголен, винаги ми доставя наслада. — Жулиет пристъпи още една крачка към него. — И аз самата съм разголена от месеци насам!

— За мое най-голямо удоволствие и възхищение. Няма ли да ми го спестиш?

— Не, не мога да ти го спестя.

Той я погледна мълчаливо. После каза:

— Аз… те обичам. Обичам те също така силно, извънмерно и глупаво, както баща ми обичаше Шарлот!

Връхлетя я радост и очите й заблестяха като мъниста.

— Глупаво, не! — Жулиет цялата сияеше. — Шарлот и аз се различаваме много помежду си. Тя съвсем не е била мила особа, докато аз съм изцяло достойна за обич. — Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна към себе си с всичка сила. — И аз ще те даря с толкова много любов, че ти няма да… Кажи ми, откога го знаеш? Не е много мило от твоя страна, задето не ми го каза по-рано!

Той я обви с ръце, а тъмните му очи проблясваха подозрително влажно, когато погледна Жулиет.

— Това не трябва да те учудва. Аз никога не съм бил прекалено нежен към теб.

— Напротив, ти беше нежен. — Тя остана сериозна. — Дори и когато не искаше да бъдеш нежен и мил, ти не можеше да бъдеш друг… ти имаш широко сърце, Жан Марк! Ти проявяваше разбиране и съчувствие към мен и… хайде, кажи ми, кога го забеляза?

Той обхвана с длани лицето й.

— Навярно никога няма да се предадеш и да отстъпиш от своето, нали? Е, не ме връхлетя като гръм от ясно небе, а лека-полека покълна и се разрасна. Струва ми се, че винаги съм го знаел. Още от времето, когато се грижеше за мен в странноприемницата край Версай. Ти пристъпи прага на стаята и тя се превърна в твоя стая. Ти напусна стаята и тя опустя! Ти ме трогваше и изтезаваше, и все пак ми дари мир и спокойствие. — Той я целуна нежно. — И ако наистина имах широко сърце, което ти по заблуда ми приписваш, щях много по-рано да надмогна себе си и да изрека тези думи!

— Това няма значение! Вече ги каза. — Тя постави доволна глава на рамото му. — Не мога да проумея! Значи не съм ти безразлична? И ти не си играеш с мен? Честно, Жан Марк!

Той се забави с отговора, а когато проговори, думите му отекнаха бавно и приглушено в косите й.

— Tutto a te mi guida!

— Ти си наистина извор на тайни, знаеш ли? Напълно е в характера ти да не ми кажеш нито дума за заминаването ни чак до деня на отпътуването. — Жулиет му хвърли поглед, изпълнен с упрек, когато часове по-късно се разхождаха из градината. — Бих искала да знам кога ще науча всички ти тайни.

— Нима искаш да знаеш всички ми тайни?

Жулиет си спомни за накърненото му честолюбиво изражение, когато хвърли поглед към разобличаващата го скица на борда на „Bonne Chance“. Нямаше желание и да научава нещо, което щеше да му причини болка.

— Само ако ти искаш да ги издадеш. Следващите петдесетина години аз и без друго ще разкрия всичките ти тайни. Животът може да бъде дори по-интересен, ако понякога ми поднасяш по някоя и друга изненада.

Жан Марк я хвана за ръка.

— Ще се постарая с всички сили. Перспективата, че може да скучаеш и да се отегчаваш с мен, никак не ми харесва.

— Твоята игра на криеница ме смущава толкова, колкото и твоето вироглавство. Не разбирам как мога да обичам един толкова опърничав човек. Ти ме направи много злочеста, толкова дълго забави признанието си!

— Не даде с нищо да се разбере.

— В края на краищата аз съм горд човек. Подарих ти любовта си и не исках да забележиш, че не ми достига мъничкото, което не ти се откъсваше от сърцето за мен. — Продължи да върви безмълвно до него, после каза: — Много си мислех за това и стигнах до извода, че е било по-добре да застреляш Шарлот вместо любовника й. Бихме били много по-щастливи, ако не беше допуснал тя да ти нанесе рани за цял живот.

Жан Марк се засмя сдържано.

— Нима трябваше да я извикам на дуел?

— Че защо не? Ако не беше пресиленото ти чувство за чест, то баща ти положително щеше…

— Чувство за чест ли? Нищо подобно! — Усмивката беше изчезнала от лицето му яко дим. — Аз го мамех!

Жулиет се спря като закована и се обърна към него.

— Нали искаше да проникнеш в тайните ми? Ето ти една, която никога никому не съм доверявал. — Жан Марк изкриви лицето си в горчива усмивка. — Шарлот дойде в леглото ми, когато бях на четиринадесет години. Аз не я пропъдих.

Жулиет го погледна настръхнала.

— Ти си я обичал?

— О, Боже милостиви, не! — изрече той раздразнено. — Тогава вече знаех какво представлява и не можех да я търпя. Но това беше без значение. Знаех, че не ме желаеше. Искаше само да ми покаже моята безпомощност и много добре знаеше какво да направи, за да забравя всички скрупули. През онова лято идва при мен няколко пъти, а аз не бях в състояние да я изгоня. — Лицето му беше изкривено от болка. — Тя принадлежеше на баща ми, а аз му слагах рога!

— Той знаеше ли?

— Не, но аз знаех! Аз го обичах и уважавах, а при все това го мамех!

— Тя е била твърде хубава, нали така ми беше казал?

— Какво от това? Трябваше да й покажа вратата. Опитах се, но тя беше много силна. Нещо като тропическа треска.

Сила! Шарлот го беше победила и му беше натрапила най-тягостни терзания. Можеше ли в такъв случай да се учудва на постоянния му стремеж, с който отново и отново се опитваше да докаже, че никога вече няма да го принудят да падне на колене?

— Ти си бил твърде млад — каза Жулиет. — А Шарлот трябва да е била по-лоша, отколкото си мислех. Тя ли беше причината да напуснеш бащината къща и да тръгнеш на голямото плаване?

— Отчасти да. Аз действително не можех вече да гледам баща си. Идеше ми да изляза навън и да се хвърля в морето. В края на краищата й казах, че всичко трябва да свърши. — Усмихна се с половин уста. —