— Днес няма да може да го посетите — каза мадам Симон на Катрин, когато тя три дни по-късно застана на прага на стаичката. — Момчето лежи неподвижно и се е втренчило пред себе си, без да вижда нищо.

Катрин ококори уплашено очи.

— Да не е болен?

— Не е болен. — Мадам Симон прехапа ядосано устни и хвърли свиреп поглед към съпруга си, които седеше с голямата си кана край огъня. — Глупавият ми мъж е виновен. Беше се натаралянкал и в безпаметството си казал на Шарл, че били отрязали главата на майка му.

— Все някога трябваше да научи — заяви Симон навъсено. — Цял свят го знае.

— Ти обаче не биваше да се кривиш и да танцуваш пред него и да се държиш, сякаш в ръката ти е главата на тази мръсница — нахока го мадам Симон разгневено. — Да му се каже по този начин… не, това беше прекалено много за него.

Катрин кипна от лют гняв. Трябваше да се извърне, за да не видят изражението на лицето й.

— В такъв случай ще дойда утре.

— Утре вече няма да ме намерите тук — каза Симон озлобено, — Аз напускам Тампл. Измамиха ме!

Жената сви рамене.

— Конвентът му обещаваше по-добро място и той се отказа от момчето като негов възпитател.

— Но другото място не ми го дадоха, а сега не ми разрешават да оттегля напускането си като възпитател. — Симон пресуши на един дъх каната си. — Те тепърва ще съжаляват. Никой не беше толкова добър към момчето, колкото аз.

— А какво ще стане с Шарл?

— Мислите ли, че бих се отказала от четирите хиляди годишно само защото глупавият ми мъж напуска Тампл — отговори мадам Симон разгорещено. — Ще остана при момчето, докато ми разрешат.

Ако действаха бързо, при освобождаването на момчето щяха да си имат работа само с мадам Симон. Трябваше да се уведоми незабавно Франсоа за очертаващите се промени! Катрин се обърна и понечи да тръгне към вратата.

— Катрин!

Тя се обърна и видя, че Луи Шарл се беше изправил на лакът.

— Не си тръгвайте, Катрин!

Катрин хвърли умоляващ поглед към мадам Симон. Жената седна с въздишка на мястото си пред печката.

— Вижте дали няма да ви послуша и да хапне нещо.

Катрин тръгна към леглото му.

Заради призрачната бледност на детето сините му очи изглеждаха огромни. То я погледна отчаяно.

— Отсекли са й главата — прошепна момчето. — Така, както на татко отсякоха главата.

Катрин седна до него на леглото.

— Да!

— Вие сте знаели?

Тя преглътна болезнено и кимна.

— Тя не беше зла — изрече той с ненадейно настървение. — Не биваше да постъпват така с нея.

— Шшт! — Катрин хвърли поглед към семейство Симон, но те, изглежда, не бяха чули нищо. — Трябва да си предпазлив, Луп Шарл’

— Защо? И на мен ще ми отрежат главата!

— Не, на теб няма!

— Сега аз съм кралят. Кралете вече никой не ги обича! — Сълзи потекоха от очите му. — Ала на нея не биваше да й отсичат главата. Та тя беше само кралица. Вместо нея трябваше да убият мен!

Катрин отстрани грижливо светлата коса от челото му.

— Знам, че е доста трудно да разбереш защо се случват лоши неща. Аз самата не разбирам!

— Той ми разправи, че дори не я погребали, както се полага. Трупът й бил захвърлен в някаква яма при други изменници, а после посипали негасена вар, за да заличат всяка следа от нея. И след като не е имало истинско погребение, тя не може да отиде и на небето. — Очите му бяха широко отворени от уплаха. — Тя е загубена, Катрин!

Катрин прокле Симон на ум. Не му ли стигаше, дето е разкрил пред детето, че майка му е мъртва? Защо му е трябвало да тази зловеща история? Какво да кажа сега на клетото момче, мислеше си тя отчаяна.

— Слушай внимателно, Луи Шарл! Спомняш ли си какво ти бях разказвала за уханията, които могат да надживеят хилядолетията? Вероятно и е душите е така. Навярно те не се нуждаят от тяло, нито от погребален ритуал или осветена земя, за да продължават да живеят!

Погледът на Луи Шарл поглъщаше лицето й.

— Значи тя не е загубена?

Катрин поклати отрицателно глава.

— Спомените са благоуханието на душата, така ми се струва — каза тя след мъчителен размисъл. — Докато пазим майка ти в паметта си, тя ще бъде с нас и няма да е загубена.

— Искам да я запазя в паметта си — прошепна Луи Шарл, които беше сграбчил конвулсивно завивката си. — Ще мисля всеки ден за нея, за да не изчезне никога!

— Не е нужно да е всеки ден. — Катрин му изтри сълзите с носната си кърпа. — Във Вазаро понякога съвсем не чувстваме уханието, защото то винаги е там. После обаче ненадейно се случва нещо, което го връща в спомена ни. Вали, а уханието става по-интензивно, или пък след дълго безветрие се извива силен бриз. Онова, което е станало част от живота, се разбира от само себе си. Ясно ли ти е?

— Струва мм се, че да! — Последва жест с глава. — Не съм никак сигурен. Бих желал да имам нещо, което да ми напомня за нея. Изпитвам толкова голям страх да не я забравя, като нямам нищо, което да държи буден спомена ми! Постоянно ми разказват разни неща за нея и понякога им вярвам. Аз не съм като вашият приятел Мишел.

— И не бива да си като Мишел. Остани, какъвто си! — Тя го целуна по челото. Монахините навярно не биха одобрили нито дума от онова, което казах, помисли си Катрин, ала тя отчаяно се стараеше да му помогне и като че ли поне малко бе успяла. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Той поклати глава.

— Ще ми донесете ли моите теменужки?

Тя се изправи, отиде до шкафа и му донесе сандъчето с теменужките.

— Виждам, че са цъфнали още няколко.

Той кимна, без да откъсва поглед от тях.

— Ако не ми отсекат главата, един прекрасен ден ще имам цяла градина с теменужки!

— Няма да ти… — Тя спря. Можеше ли да го успокои, че няма да му отнемат живота, когато бяха екзекутирали и двамата му родители? Ако не успееха да освободят Луи Шарл от тази тъмница, то съществуваше опасността и той да загуби живота си. — Когато посетя моя братовчед следващия път, ще ти донеса още теменужки!

Не беше сигурна дали още я слушаше. Беше се навел ниско над цветята и вдишваше техния аромат.