Не беше много зарадвана.
— И тя уреди нещата така, че да те наемат на кораба за роби.
— Вината не беше само нейна. Аз го мамех!
Жулиет не можеше да разбере.
— Баща ти е бил възрастен мъж, а ти момче. Баща ти е бил човекът, който е довел любовницата си в къщи и по такъв начин е направил възможно тя да си прави с теб, каквото й хрумне. Ако някой друг, освен тази безскрупулна жена носи някаква вина, то това е твоят баща. Къде е бил здравият му разум?
Той я погледна смаяно.
— Никога не съм мислил за това… — По лицето му се появи колеблива усмивка. — Така се ядоса, че трепериш цялата. Не исках да се чувствуваш така.
— Да, така е. Не ми харесва онова, което тази жена е направила с теб, и не ми харесва, като си я представям в леглото ти. Яд ме е и същевременно се боя.
— Боиш ли се? Защо пък се боиш?
Жулиет се постара да се овладее.
— Защото тя е притежавала власт да ти нанася удари и защото се боя, че си изпитвал повече чувства към нея, отколкото признаваш!
— Няма нужда да се боиш от нищо. — Той сложи ръце на раменете й, така че пръстите му усетиха пулса на шията й. — Тя беше само първото увлечение на едно невръстно момче. Освен теб не съм обичал никоя друга.
— И това нещастно за теб обстоятелство няма да се промени и в бъдеще — отрони се от устните й. — Ще си навлечеш гнева ми, ако решиш да играеш тази игра с някоя друга жена.
Той я целуна.
— Не забравяй едно — играта е приключила, а ти спечели.
— Не. — Тя го изгледа продължително. — В случай че въобще е имало някаква игра, то и двамата сме спечелили!
Когато й се усмихна и последната сянка в погледа му беше изчезнала.
— Когато си сърдита като сега, никога не бих се осмелил да възразя. Е добре, в такъв случай сме спечелили и двамата, ma petite.
Глава двадесет и пета
Денят се задаваше мразовит, слънчев и ясен. Жулиет стана и изтича боса през спалнята да отвори прозореца. По лицето й се четеше нетърпение. Тя извика през рамо:
— Жан Марк, духа силен западен вятър. Това е добър знак, нали?
— Това е знак, че ще се простудиш, ако моментално не се върнеш в леглото.
— Духа направо нататък, към Чарлстън. — Жулиет хвърли поглед надолу към градината и после над зидовете към полегатите покриви на Париж. — Носи се в посока към Америка.
— Ела в леглото, ma petite!
Жулиет затвори неохотно прозореца, обърна се и изтича при него.
— Във всеки случай това е добър знак!
— Страхувам се — прошепна Катрин, като се сви по-плътно до Франсоа. В камината огънят беше изтлял, а стаята изглеждаше студена и неприветлива на фона на бледото утринно слънце. — Никога не съм мислила, че ще изпитвам страх, но е така. Толкова много неща могат да се преобърнат с главата надолу.
— Нищо няма да се преобърне с главата надолу — отвърна Франсоа. — Обмислили сме всичко до последната подробност. Юношата ще бъде свободен и настанен на безопасно място.
— Ти и Жулиет крояхте освобождението и на кралицата, а пък тя беше екзекутирана!
— Нашият план бе провален поради предателство. Този път всичко ще протече иначе.
— Надявам се. — Тя затвори очи. — Ще се моля горещо на Бога!
Дюпре зъзнеше. Той отметна настрани завивката и измъкна краката си от леглото. Както винаги треската, която го спохождаше всяка нощ, го принуди да се събуди облян в пот. Знаеше, че с всеки изминат ден силите му се стопяват и вече се питаше дали това не беше началото на края.
Не, той не биваше да умре. Смъртта би означавала, че вече никога няма да бъде близо до майка си. Трябваше само да се справи през днешния ден и после всичко щеше да е наред. Воден от съзнанието, че му липсват сили за някакъв сложен план, беше подредил нещата така, че всичко да се превърне в един- единствен величествен взрив от насилие и жестока отмъстителност. Майка му щеше да се зарадва от постъпката му, а несъмнено и граф дьо Прованс.
А пък Жулиет дьо Клеман, Жан Марк Андреас и издънката на Кралицата щяха да бъдат унищожени… окончателно!
— Жан Марк се прави на много щедър — каза Нана. — Парите ще ни помогнат да освободим много затворници. Всъщност не очаквах, че ще продължи да ни подкрепя и след освобождаването на момчето.
— Жан Марк твърде рядко прави онова, което хората очакват от него, а освен това не е толкова суров, колкото си мислят. — Жулиет се зарови из кошничката с ветрилата, която беше поставила на масата. — Имам подарък за теб. — Тя подаде на Нана бялото островърхо ветрило, върху което беше нарисувала Пегас. В очите й проблесна гордост, когато го разтвори грациозно и със замах. — Справедливо е да получиш най- красивото, което съм направила, тъй като ти ме въведе в това изкуството.
— Приказно красиво е! — Нана взе ветрилото и започна да си вее с него. — Ала за мен то ще бъде прекалено изискано. Тук, в кафенето, не мога да го ползвам.
— Един подарък не трябва да се употребява непрестанно. Достатъчно е от време навреме да го изваждаш като свиден спомен. Смятам, че по принцип подаръците имат добри страни. — Жулиет се надвеси над масата и улови нежно ръката на Нана. — И исках да ти направя един подарък на сбогуване. През изминалите месеци ми беше добра приятелка. — Лицето й посърна. — За нас двете не беше много щастливо време. Кралицата… — Тя с усилие се усмихна. — Жан Марк и аз напускаме Франция днес. Много се надявам, че това не е раздяла завинаги, но кой може да знае, какво ще ни поднесе животът утре?
Нана погледна към ръката на Жулиет, която беше хванала нейната.
— Да, да напуснете Париж е най-добре. — Тя стисна ръката й и бързо я пусна като опарена. — Благодаря ти за ветрилото. Сега трябва да тръгваш. Днес всички имаме много работа.
Нана изглежда много развълнувана, помисли си Жулиет, обхваната от внезапен страх. Тъй като обикновено Нана оставаше невъзмутима, независимо от ситуацията, днешното й вълнение беше много неочаквано.
— Права си, трябва да вървя в къщи. — Жулиет отмести стола си и стана. — Нана, ти си много смела. Аз ти се възхищавам! Au revoir! — Жулиет се обърна към изхода.
— Жулиет!
Като хвърли поглед назад, тя забеляза отново необичайната нервност на Нана.
— Да?
Нана я погледна, а после поклати глава.
— Ах, няма нищо. Исках само да кажа, че и аз ти се възхищавам… много дори. Надявам се, че всичко ще мине добре. — Тя наведе поглед към коприненото ветрило. — И… бъди предпазлива!
Жулиет кимна и напусна кафенето. Междувременно слънцето се беше скрило, мъгла забулваше града.
Наетата от нея карета се намираше няколко крачки по-нататък до тротоара, но кочияшът не се виждаше
