— Не — прошепна тя.
— Така или иначе, става дума за едно и също. Ако не изпия чашата, той ще ме застреля. — Той поднесе чашата към устата си. — А така получаваш някакъв шанс!
— Не искам никакъв шанс! Не, ако теб те няма! Не!
Той допря чашата до устните си и й подари усмивка, пълна с любов.
— Хайде, стига, Жулиет! Та това е само за кратко. Спомняш ли си? Всичко ме води към теб. Дори това тук!
Той изпразни чашата до дъно.
— Жан Марк!
Лицето му се сгърчи от болка, чашата падна от ръката му. Той се хвана с две ръце за гърлото. Когато се опита да каже нещо, от вътре се изтръгна ужасяващо хъркане и той падна на пода.
Жулиет се хвърли с вик към него.
— Той е мъртъв! Вие го убихте!
— Смея да се надявам. Точно това исках!
Сълзи като река потекоха по лицето на Жулиет. Тя се опита да обърне Жан Марк, но въжетата й попречиха да осъществи замисъла си.
— Отрова! Това съвсем не беше сънотворно! Това беше отрова!
— И при това много силна. — Дюпре пъхна пистолета в джоба си и отново й сложи парцала в устата. — Вие положително ще ми простите, че не мога да остана тук и да го оплаквам, но ме чака работа в Тампл. — Той се изправи и погледна отгоре към тъмната глава на Жан Марк, която лежеше върху гърдите на Жулиет. — Покъртителна гледка! Трудно ми е да ви разделя, да те напъхам отново в шкафа. — Той се затътри през стаята, като взе със себе си дървеното сандъче с „Вихрения танцьор“. — След като предам тази скъпоценност на майка ми, утре ще дойда пак, за да се отървем от Андреас. После ще се заловим с твоето възпитание.
Раменете на Жулиет потръпнаха от тихо хлипане. Тя притегли към себе си безжизненото тяло на Жан Марк.
Дюпре закуцука към вратата, остави на пода сандъчето, за да я отвори, а сетне отново го вдигна с огромно усилие.
— Сбогом, гражданко! До утре!
Луи Шарл се хвана за гърлото, в очите му очи се появи умоляващо изражение, сякаш се опитваше да каже нещо.
— Какво има? — Мадам Симон му изтръгна чашата от ръката. — Какво има, Шарл?
Юношата се строполи на пода.
— Бяхте казали, че напитката нямало да му навреди. — Мадам Симон тръгна настръхнала срещу Дюпре. — Бяхте казали, че само ще го накара да заспи дълбоко.
Дюпре застана между нея и момчето.
— Той сега спи.
Жената се опита през рамото на Дюпре да хвърли поглед към детето.
— Защо не помръдва?
— Нищо му няма. — Ама че любопитна мръсница! Дюпре хвърли чаршафа, който беше взел със себе си, върху тялото на момчето. — Средството действува много бързо. — Той се обърна към жената. — Завий го с чаршафа и с някое одеяло и го изнеси долу на двора! Там ни чака талига.
Тя се колебаеше.
— Хайде, размърдай се! — заповяда ядосано Дюпре. — Или предпочиташ да доложа на гражданина Робеспиер за липсващата ти лоялност?
— Гражданинът Робеспиер знае, че ние сме верни на републиката. — Жената се приближи до загърнатото тяло на детето. — Махнете чаршафа! Искам да видя дали то…
— За това няма никакво време. Да стоиш със скръстени ръце ли смяташ, докато Даръл по всяка вероятност е вече на път да се опита да отвлече момчето? — Той й се озъби заплашително. — Изглежда, неподчинението ти има съвсем конкретна причина. Нима Даръл те е подкупил, за да му помогнеш при опита за отвличане? Изглежда пет пари не даваш, че гражданинът Робеспиер иска да запази детето за републиката?
— Не! — Мадам Симон направи още една крачка напред и зави предпазливо момчето в чаршафа. — Бих искала да се убедя, че е здрав и читав. Ще отнеме само няколко минути. Трябва да се погрижа за това, Шарл да може да диша под чаршафа.
— Нямам нищо против да почакам… но малко — каза Дюпре равнодушно, докато тя разстилаше завивката върху неподвижното детско телце. — Гражданинът Робеспиер ще се разяри, ако се случи нещо на детето.
Когато Дюпре спря талигата с дрехите за пране в уличката зад жилището на Робеспиер, вече се здрачаваше. Гъстата мъгла се беше спуснала толкова ниско, че градините, еркерите, та дори и къщите се различаваха едва от непосредствена близост. Той долови шумоленето на плъховете в натрупаната по плочника нечистотия, но можеше бегло да види само светещите им като въглени очи, когато светкавично бягаха от колелата на колата и безпогрешно се шмугваха на безопасно място.
Чувство за безмерно щастие го обзе, когато непохватно се изсули от каруцата, завърза здраво юздите за железните колове на някаква градинска порта и закуцука към натоварената догоре с мръсно бельо кола. Мина доста време, докато извади сандъчето с „Вихрения танцьор“ изпод всички ленени постелки, където го беше скрил, преди да отпътува за Тампл. Когато понечи да вдигне сандъчето от талигата, отмести единия от чаршафите, които завиваха момчето и се откриха копринените коси на Луи Шарл.
Раздразнен, Дюпре изруга полугласно. В действителност едва ли му трябваше повече да завива и да крие момчето, тъй като гъстата студена мъгла и вонята на нечистотиите не предизвикваха опасения, че някой щеше да се осмели да напусне топлия уют на къщата си, да излезе под мразовитото небе и случайно да види колата. Но беше изключително важно никой да не намери детето, преди Дантон и неговите телохранители да бъдат предадени от Нана на Робеспиер. По тази причина той постави сандъчето върху плочника, отново придърпа чаршафа върху главата на момчето и го затрупа с още едно одеяло и други парцали.
След това закуцука със сандъчето по уличката към булеварда. Стълбищата в Тампл се бяха оказали за него голямо изпитание и бяха изцедили силите му. Сега страшно го боляха газът и краката.
Но какво значение имаха парещите болки, щом душата му ликуваше? Беше успял! Най-сетне беше победил всичките си противници и си беше осигурил място в двора на граф дьо Прованс, вероятно историческо по значение и важност „Вихреният танцьор“ беше вече негов и можеше да го подари на майка си.
Когато стигна до булеварда, той се затътри с усилие към наетата карета, която го чакаше през няколко къщи от дома на Робеспиер.
— За Клермон! — извика той. — Намира се непосредствено зад постовите бариери. В селото ще ви дам допълнителни указания. — Отвори вратата на каретата и сложи вътре сандъчето, после се покатери като котка и се тръшна върху седалката. Облегна се изтощен, когато колата затрополи по неравната настилка, той изпусна облекчителна въздишка.
Беше се представил великолепно, това беше безспорно! И сега щеше да вземе полагащото му се възнаграждение от майка си!
— Бързо, Катрин! — Франсоа се огледи от сянката пред задната врата на дома, разположен срещу къщата на Робеспиер. Изтича към каруцата и в следващия миг Луи Шарл беше освободен от завивките.
— Здрав и читав ли е? — Катрин изникна до него сякаш изпод земята. Погледът й потърси неподвижното
