— Да. — Той я целуна по рамото. — Едно огромно поле с цветя, което отдава благоуханието си, слънцето грее и отгоре на всичко ръми!
— Винаги ли е така?
— Не, понякога е само приятно, някакъв опит да се отблъсне и надмогне самотата.
Тя се втренчи в него. През годините, когато беше живял два живота и не е можел да се доверява никому, трябва да е бил доста самотен.
— Имаше ли… — Тя не продължи, защото нямаше никакво право да задава въпроси за миналото, но при все това от сърце желаеше да узнае нещо за тези тайнствени години. Искаше да узнае повече за него. Всичко! Веднъж й беше казал, че обединява в себе си няколко души, а пък тя познаваше само строгия и навъсен Франсоа на Дантон, Франсоа от Вазаро и Франсоа любовника. Сега й се искаше да опознае и Уилям Даръл. — Имало ли е някой, който ти е помагал… — Не знаеше точно как трябва да формулира въпроса си.
Той се превърна целия в слух.
— Какво има, Катрин? — Когато тя не отвърна, погледът му потърси лицето й. — От Вазаро насам не е имало никаква друга жена. Във всеки случай не така.
— Но е имало някоя.
Той кимна.
— Коя?
— Нана Сарпелие.
— Жената от кафене „Дю Ша“, за която си ми разказвал? Жулиет разправя, че била забележителна личност. — Катрин направи напрегната пауза, носле продължи: — Ти… изпитваш ли нещо към нея?
— Като към приятелка, към съратница. Тя ми помагаше. Имаше безброй мрачни и безпросветни дни, а понякога тя правеше живота ми по-светъл и по-ведър.
— Разбирам.
— За какво мислиш сега? — Той хвана лицето й с двете си ръце и я принуди да го погледне. — Ти си моята любов, а тя е моя приятелка. Това е нещо друго, повярвай ми.
— Вярвам ти. — Тя намръщи замислено чело. — Франсоа, бих се запознала на драго сърце с нея. Ще ме вземеш ли със себе си в кафенето?
— Вече ти казах…
Нейните пръсти върху устните му го накараха да млъкне.
— Не ти се сърдя. Възможно е да те ревнувам от нея, още не съм съвсем наясно със себе си. Ала се радвам, че ти е помагала. Струва ми се, че би следвало да се запозная с нея.
Той отново се засмя.
— Ясно ли ти е, че това е държание, което никак не съответства на женската природа?
Тя се сгуши до него.
— Обичам те. Доверявам ти се. Желая ти само доброто. Какво има тук, което да не съответства на женската природа?
Сандъчето представляваше квадрат с размери около две стъпки и беше плътно запълнено с бели пъпки на теменужки и зелени листа.
Луи Шарл посегна внимателно към едно от нежните и крехки цветчета.
— Усеща се като кадифе, сякаш е някоя от роклите на maman… само че е по-хладно.
Катрин седна пред малката маса.
— Робер, градинарят на моя братовчед, каза, че трябва до поливаш цветенцата веднъж на четири дни, иначе ще залинеят.
— Ще се грижа много за тях. — Той седна до нея. — Ама тук вътре прониква малко слънце.
— Теменужките обичат сянката. В къщи, във Вазаро, ги садят и отглеждат в огромни лехи под дърветата. Благоуханието им е най-силно нощем, когато е най-тъмно. Ако се събудиш посред нощ и вдъхнеш аромата им, сам ще се убедиш в думите ми. Мишел твърди, че уханието било душата на цветето.
Сериозният поглед на Луи Шарл се впери объркано в лицето й.
— Що за странна идея! С всичкия си ли е?
Катрин се засмя и го притегли крадешком към себе си, както беше правила и с Мишел.
— Не го подценявай! Мислите му витаят в други орбити, не както при останалите хора.
Луи Шарл се замисли.
— Той вярва ли в онова, което другите се стараят да му внушат?
— Не вярва.
— Трябва да е много хубаво, когато човек може да решава сам — заяви той с известно съжаление. Отново докосна едно от цветчетата. — Разкажете ми повече за този Мишел!
— Да ти разкажа ли как се срещнах с него? Бях твърде нещастна заради едно нещо, което ми се беше случило и когато се събудих една утрин и отидох на полето с гераниите…
Беше вече обед, а пък Пиер Баршал беше от ония хора, които твърде високо ценяха вкусното ядене, както и корема си, над който ризата беше опъната елегантно, сякаш да скрива големината му. Но розовите му закръглени бузи и без друго издаваха пълнотата му. Като седнеше на масата в аптеката си, беше в състояние да изяде самун хляб и четвърт фунт сирене. А после да полее и двете с бутилка вино. Когато Дюпре се показа на вратата, той го погледна ядосано, защото стомахът му вече се обаждаше.
— Готова ли е сместа? — попита алчно Дюпре. Като прикова погледа си в разплутото от тлъстини лице на Баршал, той се затътри към него.
Баршал бръкна под тезгяха и извади зелено шишенце.
— Колко бързо действа?
— В течение на половин минута и то безотказно. Няма да може дори да извика, ако това ви притеснява.
— Отлично! — Дюпре му подаде парите. — А добре ли е затворено?
Баршал кимна.
— Няма да капне нито капка.
— И колко капки са необходими?
— О, само няколко. Дори не проумявам защо заръчахте цяло шишенце.
— Обичам да съм подготвен за всякакви случайности. — Дюпре се усмихна самодоволна — Добра работа, гражданино!
— Отровата не е безболезнена!
— Няма значение, стига само да действа моментално. Това беше важ… — Дюпре прекъсна изречението си и потърси опора върху тезгяха с изкривено от болка лице. — Света Богородице!
Баршал го гледаше без ни най-малко съчувствие.
— Какво има?
— Кракът ми — изпъшка Дюпре. — Днес кръстосвах твърде дълго улиците на града. Лауданум! Една смес.
— Това ще трябва да се заплати отделно.
Лицето на Дюпре беше цялото сгърчено от нетърпими болки.
— Все едно… тази болка… — Баршал сви рамене и изчезна в разположената зад аптеката лаборатория. Малко по-късно се върна обратно, като държеше в ръката си чаша с млечнобяла течност.
Дюпре посегна припряно към нея и я изпи до дъно.
— Merci, гражданино! — Той наведе глава и си пое няколко пъти дълбоко дъх. — Вече помага.
— Четири франка.
Дюпре вдигна глава.
— Безобразие!
Баршал сви рамене.
— Казахте, че ще платите.
Дюпре му даде неохотно парите.
— Ще имам предвид за в бъдеше никога вече да не получавам пристъп на слабост във вашия дюкян. —
