Шарл!
— Шарл. Тук ме наричат само Шарл.
Тя му се усмихна.
— Ще гледам да го запомня.
— Да, човек много трудно може да запомни всичко, което изискват от него. — Погледът му беше унил и уморен от живота, като на някой грохнал старец. — Maman казва, че всеки трябвало да прави най-доброто, което му е по силите.
Катрин съзнаваше, че вече прекалено дълго говори с него и че е крайно време да се присъедини към групата около печката, ала не желаеше да го остави сам. Луи Шарл беше ужасно самотен. По-самотен, отколкото той самият подозираше.
— Обичаш ли цветята? — попита тя поривисто.
Той кимна.
— Във Версай имахме превъзходни градини и дори в Тюйлери… — Той не довърши мисълта си. После я погледна внимателно. — Моята maman обича цветя. Тя използува някакъв парфюм, който ухае на теменужки.
— Един мой братовчед има тук градина, в която растат чудно хубави теменужки. Искаш ли да ти донеса едно сандъче? Ще можеш да се грижиш за тях, да ги плевиш и поливаш, и да наблюдаваш как растат с всеки изминат ден.
Изглежда, той не беше много уверен в уменията си.
— Не разбирам нищо от цветарство.
— Ще те обуча. Аз притежавам градина, която е по-голяма даже от Версайския парк. Тя се нарича Вазаро… Бих могла да ти разкажа за нея.
Надежда озари чертите му.
— Да, ще ми бъде интересно.
— Вероятно. — Тя стана на крака. — И ще ти разкажа също за моя малък приятел Мишел. Той ще ти хареса. Съвсем малко по-голям е от теб, но вече знае всичко за цветята, за парфюмите и…
— А може ли да дойде при мен? Бихме могли да разговаряме и да си играем на топка… — Неговото въодушевление внезапно помръкна. — Ах, съвсем бях забравил… никой не бива да идва в Тампл.
— Аз мога да идвам — каза тя тихо. — И мога, ако не друго, поне да ти разказвам за Мишел. Имам една приятелка, която познаваше майка ти много по-добре от мен, тя познава и теб. Казва се Жулиет.
Той кимна и се усмихна нерешително.
— Това е твърде мило от тоя страна. Знам, че не мога да искам прекалено много.
Катрин усети, че сълзи опариха очите й.
— Вдругиден ще дойда пак, Луи Шарл.
— Шарл — поправи я той сериозно. — Само Шарл.
Катрин се обърна и се отправи към групичката, която се беше струпала около печката.
Тя седна до мадам Симон, която вдигна очи от плетката си.
— Доста дълго разговаряхте с Шарл.
Катрин настръхна. Беше ли събудила подозрение с оживения си разговор с момчето?
— Той е толкова мило дете.
Мадам Симон кимна.
— Всички искат да го видят и да го докоснат. А жената на фурнаджията ми предложи допълнително самун хляб, само да съм й дадяла една къдрица на момчето.
— И… получи ли тя къдрицата? — Катрин се облегна на стола си.
— Че докъде щяхме да стигнем така? — Жената поклати глава. — Ако взема да давам на всеки, който иска къдрица, то тогава нещастното дете само подир седмица ще остане съвсем без коса. Освен това те искат къдрица на крал, а пък Шарл вече не е крал. Той е станал добър и последователен републиканец. — Гордост и симпатия струяха от лицето на жената, когато погледна към момчето в ъгъла. — Свършихме голяма работа с малкия, можете да ми вярвате.
Катрин отклони погледа си.
— Както виждам, той чете Русо.
— Автор за републиканци. Аз самата не мога нито да чета, нито да пиша, ала щом гражданинът Робеспиер го намира за добър, това ми е предостатъчно.
— Той не знае, че майка му е мъртва.
Мадам Симон я погледна изплашено.
— Вие не сте му казали, нали?
Катрин поклати отрицателно глава.
Жената изпита видимо облекчение.
— Мъжът ми възнамеряваше да му каже, но аз реших, че би било безсмислено момчето да се чувства нещастен.
— Обещах му едно сандъче с теменужки. Мога ли да му ги донеса?
— Че защо не? Стига самият той да се грижи за цветята… аз имам прекалено много работа, мъжът ми пие като смок през повечето време. — Тя удостои Катрин с плаха усмивка. — Радвам се, че дойдохте да живеете тук с Франсоа. Мъжът има нужда от жена си, дори когато му се струва, че се справя без нея. — Тя хвърли начумерен поглед към мъжа си. — Колко е хубаво, че сега наблизо има жена, с която мога да си побъбря!
Катрин отвърна на усмивката и.
— Надявам се, че ще станем приятелки. — Тя избягваше да гледа към Луи Шарл. — Много добри приятелки.
— Бих искала непременно да направя нещо, Франсоа! — Катрин се присламчи към него. Погледът й беше насочен някъде в мрака. — Клетото дете!
— Правим това, което можем.
— Той трябва да излезе оттук. Децата са толкова безпомощни. Най-напред Мишел, а сега и Шарл. Ала Мишел е поне щастлив и свободен като птичка. Бих искала и Шарл да бъде свободен!
Франсоа погали косите й.
— Скоро ще бъде на свобода.
— Колко скоро?
— В главата ми се въртят няколко идеи. Ще трябва утре да поговоря с Жан Марк и после да се отбия в кафене „Дю Ша“. Може да се случи така, че да го освободим до края на следващия месец.
— Горещо се надявам.
— Аз също, скъпа моя. — Франсоа затвори очи. — А сега спи спокойно!
— Сега ли?
Той отново отвори очи.
— Не ти ли се спи?
— Мислех си, че бихме могли… знам, че миналата нощ не беше щастлив. — Тя си пое дълбоко дъх за повече кураж. — Мислех си, че бихме могли да опитаме още веднъж.
Той лежеше неподвижен. Ръката му се спря насред гальовното движение.
— Не е необходимо да го правиш.
— Беше ми приятно. Наслаждавах се на твоята близост.
Той я притегли бавно към себе си.
— В такъв случай нека предприемем смелия опит да се приближим съвсем, ама съвсем плътно.
— То е като при някое цвете, което отдава уханието си, нали? — попита Катрин замечтано. — Това чувство ли желаеше да събудиш у мен?
Франсоа тихичко се засмя.
— Би било цяло чудо да намериш сравнение, което да не е свързано с Вазаро.
— Ти не изпитваш ли същото? — Тя се подпря на лакът, за да може да го гледа. — Не изпитваш ли почти същото?
