обичах. Съвсем не проумявам как се получава така, че още ме обичаш!
— Как ли? — Той притисна устните си към слепоочието й. — Защото притежаваш сила и нежност… и искреност!
— Не, искреност не. Налагах си разни лъжи и им вярвах. — Тя се усмихна. — Ала отсега нататък ще се постарая да бъда искрена.
Той хвана лицето й с две ръце и я погледна в очите.
— Катрин, аз… — Целуна я нежно, мило. Когато вдигна глава, изражението на лицето му беше като утринно развиделяване над полята на Вазаро. — Моя любов!
Радостта й беше прекомерна. Тя затвори очи. А когато ги отвори, той продължаваше да я гледа със същото изражение. Усети, че трябва да предприеме нещо. В противен случай щеше да избухне в сълзи. Отстъпи крачка назад и се засмя смутено.
— Значи най-после се разбрахме! — Тя обхвана с поглед помещението и каза: — Ще трябва да направя нещо, за да стане тази стая по-уютна. Съвсем не проумявам как можеш да водиш такова мизерно съществуване! Дори и малко време да ни се наложи да прекараме тук, трябва да се набавят завивки, килими и завеси за прозореца. И още, удобно кресло до камината за…
— Какво значи ние? — каза той, като клатеше глава отрицателно. — Невъзможно е ти да останеш тук!
— Напротив, възможно е! — Тя го погледна хладнокръвно. — Възнамерявам да остана тук толкова дълго, колкото и ти, Франсоа! Не се сърди! Ще се върна във Вазаро едва тогава, когато тръгнеш с мен за Градината с цветята.
— Катрин, не мога да тръгна с теб! Все още имам страшно много работа тук.
— Знам, Жулиет ми каза. — Тя докосна устните му с крайчеца на пръстите си. Той ми принадлежи, помисли си тя с почуда. Имаше право да го докосва, когато й скимнеше. — В такъв случай ще ти помагам в работата. Във Вазаро добре работехме заедно. Положително и тук ще бъде същото!
— Не! — Устните му потрепнаха своенравно. — В Тампл не можеш да останеш! Това е затвор. Катрин!
— Още една причина да се направи обстановката колкото се може по-уютна. — Катрин го целуна по бузата, после тръгна към вратата. — Сега ще донесат нещата ми от пътната кола. Би ли имал грижата привлекателният комендант да ми намери в тази огромна сграда някакъв шкаф? Трябва да се върна при Жан Марк и да взема най-необходимото като завивки, чаршафи и възглавници.
— И ще останеш там!
— Огънят не трябва да загасва! Тези каменни стени са толкова влажни!
— Катрин, нямам намерение да ти набавям пропуск. Караулната стража няма да те пусне отново да влезеш.
— Не, ще ме пусне! — Тя постоя в рамката на вратата и му хвърли поглед, пълен с любов. — Защото ако не ми позволят да вляза, ще седна пред портите и ще вия към небето и Бога, докато ме пуснат! А това би привлякло вниманието, не мислиш ли?
— Да, но ти…
— А в момента не ти трябва и не можеш да привличаш вниманието върху себе си. Не се ли ожени за мен, за да ме предпазиш от нахалните очи на републиката? Нима искаш Конвентът да научи за клетата, изоставена жена на Франсоа, тъй като караулните стражи ще злословят по неин адрес?
Усмивка се прокрадна по сериозното му лице.
— Ти действително ли би била в състояние да…
— Бъди сигурен! Мисля, че ти обясних как стоят нещата при мен. Ако искаш да изчезна по-бързо оттук, то приключвай работата си колкото се може по-бързо, за да може двамата да обърнем гръб на Тампл.
Той направи със замах нисък поклон.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви угодя, мадам!
— И аз ще направя всичко, за да ти угодя — отвърна тя тихо и го погледна право в очите. После се обърна и отвори вратата. — И не забравям за шкафа!
На студения каменен под беше постлан килим със светли шарки, розови завеси от тежко кадифе висяха на прозореца. Червена копринена покривка беше заместила тънкото вълнено одеяло, а до камината стоеше тежко кресло с трикрако столче за краката.
— Не е толкова лошо! — Катрин огледа критично помещението. — Жълтите завеси във Вазаро наистина ми харесват повече, ала тези тук са по-тежки и повече подхождат, защото предпазват от студа.
— Остави ли нещо на Жан Марк или го обра до шушка? — попита Франсоа, като сложи глава върху тапицираната облегалка на креслото. — Доколкото знам, той много държеше на това кресло. Винаги сядаше в него, когато се събирахме в Златния салон.
— Защото предлага достатъчно място за едър човек като него. Ти обаче имаш по-голяма нужда сега. — Катрин се усмихна. — Не бой се, нямаше нито кавги, нито препирни. Взех го и го натоварих на талигата. Жан Марк притежава достатъчно кресла и може да се лиши от това съвсем безболезнено. — Побиха я ледени трънки. — Все още е студено. Няма да успеем лесно да прогоним студа. И помещенията на малкото момче ли са толкова студени и неуютни?
Франсоа кимна.
— Въпреки всичко не му е зле. Семейство Симон се отнася много добре към него… по свой собствен начин, разбира се. Напоследък малкият води нормален живот. — На устните му заигра презрителна усмивка. — Макар че в началото, Бог ми е свидетел, правеха всичко възможно, за да го превърнат в онова, което искаше републиката.
— Какво ще рече това?
— На Симон му беше заръчано да го възпитава като човек от простолюдието. Момчето трябваше да загрубее и да подивее.
— И в какво се състоеше възпитанието?
— Събираха го с уличници, заставяха го да пие вино вместо вода. Повечето време преди екзекуцията на майка си момчето прекара в състояние на опиянение.
Катрин го гледаше ужасена.
— Но той е още малко момче. Как са могли да се отнасят така с него?
— Така си представя Симон живота на човека от простолюдието — обясни Франсоа сухо. — Уличници, вино и много свободно време, за да се наслаждаваш и на двете. Според него той изпълняваше дълга си и се грижеше за това момчето да има развлечения.
Катрин го слушаше и клатеше глава.
— И какъв е сега Луи Шарл? — попита тя.
— Изглежда по-голям за годините си. Като го наблюдавам и като си мисля за Мишел… — Тя продължаваше да го гледа. — Отнеха му детството. Бих искал да му го върна, ала не знам дали вече е възможно.
Унинието и покрусата, които се долавяха в гласа му, едва не доведоха Катрин до сълзи. Наложило му се беше да воюва с всички сили срещу превъзхождаш го противник и много често беше печелил, но и губил. С цялата си душа тя се надяваше, че този път нямаше да загуби.
— Кога мога да го видя?
— Утре. Два пъти седмично се храня със семейство Симон и после играя на карти със Симон и няколко офицери от караула. Сигурна ли си, че искаш да го видиш? И то в тяхната компания? Те са недодялани хора, които говорят мръсотии.
— На полските работници във Вазаро също им липсват такт и образование. — Тя се усмихна. — Но аз на драго сърце прекарвах времето си с тях. — Усмивката й угасна. — Но не мога да си представя точно какво ще си говоря с тези хора. Да водиш леки жени при осемгодишно момче…
Той протегна ръка към нея и тя се приближи. Прокара ръката й по устните си.
— Ти би могла все още да се върнеш в градината си!
— Не, не бих могла! — Отговорът й беше произнесен шепнешком. — Не без теб! Никога вече без теб, Франсоа!
Той я притегли в скута си и я прегърна. Дълго седяха така, без да промълвят нито дума. Първоначално
