неподвижен, отметна глава назад, така че изникнаха мускулите на врата му и тръпката на избавлението разтресе конвулсивно тялото му.
Жан Марк се строполи върху нея, като дишаше тежко.
— Света Дево, помислих си, че няма да успея.
Тя не отвърна нищо. Вместо това махна нежно някаква тъмна къдрица от челото му. Чак след някое време каза:
— Струва ми се, че си безумно благороден! Като побъркания Дон Кихот на Сервантес. Ти не биваше…
— Благороден ли? Бабини деветини! Насладата няма нищо общо с благородството. — Той легна до нея и я взе в прегръдките си. Тя усети, че той трепери и потръпва като след голямо физическо напрежение.
— Мислиш ли? — Тя го прегърна, грижовна като орлица, но и някак собственически.
В стаята цареше пълна тишина, не се чуваше нищо друго, освен учестеното им дишане.
— Сигурна ли си, че беше достатъчно? — попита Жан Марк, когато дишането му се успокои. — Щеше ми се да имаш „нещо хубаво“ за спомен.
Тя кимна. Можеше ли да не е достатъчно, питаше се тя, като се бореше със сълзите си. Положително не му се беше откъснало лесно от сърцето това отдаване.
— Да, така беше, Жан Марк. — Тя го целуна нежно по врата. — Нещо много, много хубаво!
Мръсницата отново беше тук.
Дюпре усети радостна възбуда, когато излезе изпод сянката на къщата срещу дома на Жан Марк Андреас. Както винаги, майка му беше излязла права. Всичко му идваше като на тепсия. Малката дьо Клеман се беше завърнала при своя любовник Андреас. Дори тази Вазаро се беше появила на сцената. Ако искаше, можеше да отиде при Робеспиер и да направи донос срещу двете — включително и срещу Андреас, защото им даваше убежище.
Усещането за власт му се услади и завъртя главата му като младо вино. Продължи да се наслаждава на тази мисъл, после с нежелание я отхвърли. Рано беше! От продължилото със седмици шпиониране на къщата беше разбрал, че можеше да се сдобие с далеч повече власт, ако успееше да се сдържи още известно време.
Изтри секрета, течащ от счупения му нос, с една носна кърпа и закуцука към чакащата го карета. Тазът го болеше силно, така беше винаги, когато цял ден прекарваше на крак. Е, да, но нямаше да продължава още дълго. Сега вече беше събрал всичко, което му трябваше, за да направи свое притежание „Вихрения танцьор“, а също така и да запази предишното значение в живота на майка си.
Писмото, което беше мушнал сутринта в джоба на жакета си, изглежда го топлеше утешително и му нашепваше за несметни богатства, за сигурност и възмездие.
Отвори вратичката на каретата и се примъкна с усилие във вътрешността й. Изпитваше нетърпими болки.
— Към кафене „Дю Ша“ — подвикна той на кочияша. Нямаше нужда да му обяснява посоката. Човекът вече го беше возил дотам безброй пъти.
Нана Сарпелие седеше зад дългата маса в задната стаичка на кафенето и лепеше дървени пръчици върху изображението на екзекуцията на Шарлот Корде, убийцата на Марат.
Когато Дюпре влезе, тя вдигна очи. Неволно потръпна, ала тутакси се окопити.
— Извинете, мосю. Това е работно помещение. Гостите не се обслужват тук.
— Аз имам достъп. — Дюпре се затътри с накуцващи крачки до стола срещу нея и седна. — Мога да правя тук каквото си поискам. Твоят приятел Раймон Жордано ме прати при теб. Ти ли си Нана Сарпелие?
— Да. — Тя го погледна подозрително. — А вие кой сте?
— Твоят нов господар. — Усмивката докосна само лявата половина на лицето му. — Моето име е Раул Дюпре. О, както виждам, чувала си за мен.
— Кой не е чувал, мосю! Вашата слава по време на кланетата…
— Е, не говори така — прекъсна я Дюпре. — Знам със сигурност, че си шпионка на граф дьо Прованс. — Стъписването й го накара отново да се усмихне. — Това те кара да трепериш, нали? Много добре, страхът у жената ми харесва.
— На трибунала ли ще ме предадете?
— Ако възнамерявах да го сторя, нямаше да съм тук.
Нана се овладя.
— И по-добре, тъй като вашето обвинение е открай докрай фалшиво.
Той поклати отрицателно глава.
— От седмици вече държа това кафене под око. И още от началото ми беше ясно, че всички вие сте банда роялисти.
Нана, чието лице остана безизразно, не каза нищо.
— Една нощ проследих Франсоа Ечеле от дома на Андреас дотук. — Той се чукна с показалец по слепоочието. — И се запитах каква връзка може да съществува между един представител на властите в Тампл и благородника Жан Марк Андреас. Знаеш ли, че той сега притежава „Вихрения танцьор“?
— Така ли? — Нана сложи следващата пръчица на ветрилото.
— Мисля, че знаеш. После си зададох втория въпрос: кой би могъл да издаде на Андреас, че Селест дьо Клеман държи „Вихрения танцьор“? — Той се усмихна лукаво. — Естествено, кралицата. Моят бивш шеф, Марат, винаги хранеше подозрението, че граф дьо Прованс разполага тук, в Париж, с цяла шайка верни на краля симпатизанти, които хвърлят големи усилия да освободят кралското семейство. След завръщането от Испания следващата ми задача трябваше да бъде разкриването на този заговор. — Той се облегна назад. — Ти виждаш как хубаво се подрежда всичко, нали?
— Много сте хитър.
— И така значи, стоях няколко дни на пост и видях да влизат и излизат членовете на вашата малка шайка. Притежавам имената и адресите, така че бих могъл да пратя на гилотината всеки един от тях.
Когато вдигна очи от ветрилото, погледът на Нана беше леденостуден.
— В такъв случай сте били твърде глупав да дойдете тук. И ние ще бъдем луди, ако ви оставим да излезете жив от кафенето.
Той се изкикоти.
— Как си представяш… защо Жордано ми е разрешил да те посетя тук? — Той извади един плик от джоба на жакета си. — Защото му показах това писмо на граф дьо Прованс. Разбира се, думите са подбрани с педантично внимание, но все пак недвусмислено се изтъква, че твоят приятел Жорлано и ти сте подчинени на моето командуване.
Тя спря работата си и го зяпна в изумление.
— Наистина ли?
Той кимна с върховно удовлетворение.
— След като разбрах кой е вашият ръководител, аз тутакси му писах и му предложих услугите си. След смъртта на Марат положението ми като пълномощник на правителството беше силно разклатено.
— И по тази причина сега служите на Бурбоните.
— Че защо не? Кралството излъчва неоспорим блясък и достойнство. Майка ми ще изживее най- голямата радост в живота си, ако я приемат с почести във Виенския двор. — Той се изсекна с носната кърпа. — Графът съобщи, че му била известна моята дейност и щял на драго сърце да прибегне към помощта ми в един определено деликатен случай. По тази причина ви прехвърли вас двамата под мое разпореждане.
— А защо не и цялата група?
— Отговорът на този въпрос ти е известен много добре. — Той се усмихна самодоволно. — Защото само ти и Жордано сте му напълно предани и верни до гроб. Ти действаш по указание на графа, а не по нареждане на Ечеле. — Той забарабани с показалец по писмото. — Графът не оставя никакво съмнение в това. Кому мога да се доверявам в този деликатен случаи.
— И ние трябва да следваме вашите указания?
