де!

Тя прекоси стаята и се отпусна на стола, без да отделя объркания си поглед от него.

— Жан Марк, ти се държиш крайно особено.

— Така ли? — Той съблече ризата си и я хвърли настрана. — Имай търпение! Всичко си има цел и смисъл!

За целта и смисъла не я беше грижа. Искаше да го докосне, да опипа тъмната, твърда като четина вълна по гърдите му, гладките, яки като стомана мускули на раменете му.

— Седем седмици са минали оттогава!

Той кимна.

— Прекалено много вода изтече. Имах достатъчно време за размисъл. — Той седна на леглото, изу левия си ботуш и после издърпа десния. — За теб, Жулиет!

Тя сграбчи тапицираната облегалка на стола. Колко красив беше Жан Марк! Падащата светлина го обгръщаше в златист ореол, подчертаваше всяка линия на лицето му и жилестата грациозност на гърдите и раменете му.

— Нима няма да ме попиташ каква муха ми е влязла в главата? — Той захвърли втория ботуш пред себе си, сетне отново се изправи и продължи да се разсъблича.

— Бихме могли и по-късно да говорим за това, а?

Жан Марк стоеше пред нея гол и тя усети как я връхлетя като същински потоп гореща вълна при вида му.

Той стоеше насред стаята разкрачен, изопнат, с неустрашимо изправено мъжество.

Тя едва дишаше. Толкова трудно стигаше въздухът до белите й дробове. Изправи се с отмалели крака и тръгна към него.

— Не! — Той се запъти към нея и я притисна нежно обратно на стола. После застана на колене и я улови за ръцете. — Кажи ми какво искаш от мен!

— Какво ли? — Той знаеше какво иска тя от него. В никакъв случай не искаше да коленичи пред нея като слязъл от Олимп бог — гол, красив, неотразим — с божественото намерение да съблазни една простосмъртна.

Погледът му се спря върху лицето й.

— Бих искал да ти дам нещо. Досега бях онзи, който вземаше. Сега искам и ти да получиш нещо. — Той стисна по-здраво ръцете й. — Използувай ме, Жулиет!

Тя беше толкова объркана, че можеше само да го гледа втренчено и безмълвно.

Той взе ръката й и я постави върху голите си гърди. Усети космите му и сърцебиенето под дланта си.

— Аз те желая — каза той тихо. — Мисля си, че никога не съм те желал толкова много. За мен е важно да го знаеш!

— В името на вси светии, обладай ме тогава! — отчаяно изрече тя.

Лека усмивка се плъзна по устните му. Той поклати отрицателно глава.

— Кажи ми какво искаш! Да те съблека ли?

Тя кимна поривисто.

— Това би било страхотно начало.

Той се изправи и започна да отваря ловко закопчалките на врата й. Когато пръстите му докоснаха кожата й, тя си пое дълбоко дъх. Погледът й се спря върху лицето му и това, което видя, накара сърцето й лудо да забие.

Под изопнатата му от възбуда кожа скулите му изпъкваха, очертани сякаш с резец. В тъмните му очи гореше необуздана страст.

— Спомняш ли си оня първи ден в каютата на „Bonne Chance“?

— Естествено!

Роклята й образува зелено копринено езерце в краката й.

Той наведе бавно глава и притисна устните си с най-голяма нежност върху мястото, където рамото й се свързваше с ръката.

— S’il vous plait, Жулиет!

Тя потръпна, когато ръцете му се заровиха в панделката на фустата около кръста й. Осъзнаваше, че той иска да й каже нещо, но треската на желанието се разпали дотам, че мисловната й способност се наруши.

Фустите паднаха на пода. Сега вече ръцете му се насочиха към гърдите й и ги погалиха през тънката батиста на ризата. Лек, гърлен звук се изтръгна от устните й, когато тя със затворени очи се отдаде на чувствата си.

— Представих си как изглеждаше в корабната каюта и колко смела беше на Площада на революцията. Извиках в паметта си детето, с което се запознах в селската странноприемница край Версай. Припомних си какво ми беше доверила тогава за чувствата си при рисуването. Окъпана в лунна светлина и слънчево сияние… — Когато последната част от бельото й падна на пода, той прошепна: — Пияна от слънчеви лъчи…

— Така ли съм казала? Боже милостиви, това беше преди повече от пет години. Толкова отдавна. Цяло чудо е, че още си спомняш.

— Спомням си всяка твоя отделна дума. — Ръцете му се движеха надолу и галеха къдрите между бедрата й. — Ревнувам те от твоята живопис. Бих желал аз да бъда оня, който ти показва слънчевия ореол.

— Не знам за какво говориш.

Той я взе на ръце и я понесе към леглото.

— Говоря за насладата. За онази трескава наслада, която се приближава до болката. Нещо такова, каквото ти усещаш при рисуването. — Сложи я върху черната кадифена кувертюра, после се отпусна до нея и разтвори нежно бедрата й. Проникна бавно и предпазливо, докато я изпълни цялата. Ноктите й се забиха в кадифената завивка. Преднамерената му бавност беше непоносимо еротична. — За твоето наслаждение, Жулиет!

И през горещите и трескави часове, които последваха, й стана ясно, че ставаше дума единствено за нейното удоволствие. Прекрасно познаващ нейното тяло и реакциите й, той я водеше към връхни точки на насладата, каквито тя не беше достигала никога през съвместното им съжителство. Отново и отново я хвърляше в бушуващото море на страстта, за да й достави после жадуваното избавление.

Той самият не си позволи нито веднъж да стигне до последния върховен полет на страстта!

Следобедът превали във вечерта, а взаимното привличане загуби от бурността си, но не и от желанието.

— Жан Марк… — Тя изрече думите в червената вълна на сладострастието, която я обвиваше, докато усещаше Жан Марк вътре в себе си. — Защо…

Когато го погледна, улови топлата му усмивка.

— Някога ти бях казал, че благодарение на дългогодишното упражняване на тази игра съм се научил да владея реакциите си. — Той я целуна продължително. — Защо да не използвам тази тренираност, за да ти доставя удоволствие?

Най-после й просветна. По всяка вероятност той никога не би го облякъл в думи, но сдържаността, която си бе наложил, беше извинение за всичките му опити да я овладее и подчини. С потънали в сълзи очи тя погледна към него. Жан Марк трябва да беше силно привързан към нея, щом като се е отказал от борбата и толкова й угажда.

— Това беше ли достатъчно? — прошепна той.

Тя кимна.

— Слънчево сияние!

— В такъв случаи мога ли — каза той едва чуто, — S’il vous plait, аз самият да си доставя сладострастен завършек?

Пръстите й обхванаха по-здраво раменете му.

— Моля те, Жан Марк.

Той се движеше бързо и енергично, с лице, изкривено сякаш от болка. Миг подир това застана