— Без да питате и да разпитвате, иначе ще ми се наложи да се откажа от вашите услуги. Възможността невръстният крал да бъде освободен и отведен в Англия, вместо да попадне в бащински разтворените обятия на графа, е причина за големите му главоболия и тревога. Той е на мнение, че Ечеле, без да го осведомява, работи за зова.

Нана се замисли, после каза:

— Това е вярно. Съвсем наскоро Ечеле сподели намеренията си. В следващото си донесение щях да уведомя Мосю за замислите му.

— Сега вече е излишно. Вместо него ще осведомяваш мен — каза Дюпре. — Последното е много по- просто. Естествено, ние не бива да допускаме Ечеле да приложи успешно своя план. Това графът ми даде да разбера съвсем ясно.

— И какво трябва да направим?

— Да убием момчето!

Нана кимна. Тъкмо този отговор беше очаквала.

— Така е най-разумно. Ако Ечеле не съумее да освободи малкия, то щастието може да се усмихне на някоя друга група. Барон дьо Бац едва не освободи кралицата само няколко дни преди екзекуцията й. И как възнамерявате да убиете детето?

— Все още не съм решил към какво средство да прибягна. Но ще ти съобщя. Графът би желал вината за смъртта на момчето да падне върху Робеспиер, за да се разтури Конвентът. — Той вдигна рамене в недоумение: — Затова ще са необходими някои задкулисни машинации.

— Вие имате ли достъп до принца?

— Естествено, че имам. Не забравяй кой съм. Наистина, аз вече не разполагам с такава власт, както преди, ала за стражите Раул Дюпре все още е авторитетно име. — Той се надигна. — Гледай да научиш всичко за кроежите на Ечеле. Ние трябва да нанесем удара, преди другите да са успели!

Тя кимна.

— Къде мога да ви намеря?

Той назова адреса на квартирата си.

— Ще дойдеш при мен още днес!

Тя го погледна смаяно.

— Но може да мине доста време, преди да науча нещо.

— Въпреки това ще дойдеш! Нуждая се от определени услуги.

— Какво… — Тя не продължи мисълта си, защото осъзна значението на думите му. В погледа й се четеше отвращение.

— Намираш ме за отблъскващ, нали? — Той се засмя злорадо. — Е, в такъв случай не се чувстваш по- различно от останалите. Андреас ме превърна в това чудовище. Андреас и онази гадинка. Трябва да намерим начин да ги включим в нашите кроежи. — Той се обърна към нея. — Ако не желаеш да пратя отчет на графа, в който да те опиша като непокорна, ще дойдеш при мен още днес.

Куцукайки, той излезе навън.

Квартирата на Франсоа в Тампл приличаше по-скоро на затворническа килия, отколкото на жилите на представител на властите, помисли си Катрин. Мравки я полазиха по гърба, когато дежурният офицер и направи път и я пусна да влезе. Каменните зидове излъчваха студ и влага, а обзавеждането в най-добрия случай можеше да се нарече оскъдно: някаква примитивна маса с три стола, малък шкаф и тесен нар с прашна, тънка завивка.

— Докато пристигне гражданинът Ечеле, ще трябва да чакам тук с вас — обясни комендантът Ардлен с извинителен тон. Той й предложи стол да седне. — Без документи за самоличност никой не бива да влиза в Тампл.

— Вече ви казах, че съпругът ми не знае нищо за моето пристигане. Той щеше да нареди да получа пропуск, ако му бях… — Тя се намръщи. — Тук винаги ли е толкова студено? — Катрин се загърна по-плътно с червеното си наметало. Декемврийският мраз като че ли проникваше и през дебелите каменни зидове. — Защо не гори огън в камината?

— Сега ще я разпаля. — Комендантът тръгна към порцелановата камина. — Гражданинът Ечеле е толкова натоварен със задължения, че по-голяма част от времето го няма и би било непрактично да се поддържа огънят…

— Катрин! — На вратата стоеше Франсоа.

Изглеждаше по-мрачен, по-прегърбен и по-изнурен, отколкото във Вазаро, ала в очите на Катрин беше чудесен. Тя скочи на крака.

— Франсоа, този господин не желае да ми повярва, че съм твоя съпруга…

— Моя… съпруга — повтори Франсоа удивен. Той се обърна към офицера. — Да. Пол, това е Катрин, моята съпруга. Боже мой, какво правиш тук, Катрин?

Тя тръгна към него.

— Как съм могла да живея във Вазаро в такива удобства, когато ти в служба на републиката трябва да обитаваш тази мрачна дупка? Моето място е при теб! — Тя се усмихна на коменданта. — Дължа ви благодарност за добрината. Навярно ще се разпоредите да ми донесат багажа от двора?

Комендантът кимна.

— Гражданино, вие сте щастливец! Но не забравяйте да снабдите съпругата си с редовни документи!

— Няма да забравя. — Погледът на Франсоа не се откъсваше от Катрин. — В случай, че остане. У жена ми духът е по-силен от здравето й. Не съм уверен дали животът в Тампл ще й се поправи.

Катрин му се усмихна.

— Аз знам кое е най-доброто, за мен. Мястото на жената е до мъжа й.

Щом тежката врата се затвори след коменданта, Франсоа побърза да узнае:

— Катрин, какво значи това? Защо си тук?

Тя си пое дълбоко дъх.

— За мен това не е толкова просто.

— Носиш ли някакво съобщение от Жан Марк?

— Не, аз пристигнах едва днес сутринта. Въобще не съм виждала Жан Марк. — Тя се усмихна, обзета от съжаление. — Жулиет знаеше, че той няма да одобри появата ми и затова ме отпрати, преди той…

— Защо си тук?

— Защото си ми мъж — гласеше простият й отговор.

Той запротестира енергично.

— Що за щуротия! За теб бракосъчетанието не беше нищо повече от едно необходимо зло.

— Вярно беше… ала сега бих искала да го повторим пред някой свещеник. Моля те, Франсоа, ще бъде ли възможно?

— И какво ще кажеш тогава? — Той я гледаше изпитателно.

— Ще кажа… че те обичам. — Тя продължи припряно: — Разбирам, че ти може и да не ме обичаш повече, ала все пак трябваше да ти го кажа. Трябваше да се престраша и да се опитам…

— Всемогъщи Боже… — Той я придърпа към себе си и притисна лицето си в косата й. — Естествено, че те обичам — изрече той, засиял от щастие. — Не съм преставал да те обичам! Ала онова, което се случи в манастира…

Тя уви ръцете си около шията му и се притисна към него с облекчение.

— Държиш се така, сякаш ти си бил човекът, който ме изнасили. Трябваше да ми обясниш защо не си могъл да ми се притечеш на помощ, вместо да оставяш Жулиет да ми разправя за някакъв си Уилям Даръл. За толкова повърхностна ли си ме смятал? Нима мога да поставя онова, което ми причиниха, над живота на хората, който си спасил оттогава?

— Прощаваш ли ми?

Лицето й беше напълно сериозно, когато отстъпи назад и го погледна.

— Въпросът гласи по-скоро дали ти ми прощаваш? Страхувах се да споделя живота ти, макар че те