Час по-късно Жан Марк се спусна надолу по стълбите и видя Жулиет да влиза през входната врата.

— Много закъсня! — подвикна му тя весело. — Катрин вече замина! Току-що я изпратих с моята карета за Тампл. Ако желаеш да спориш с нея, ще трябва да отидеш там, което обаче би било твърде глупаво от твоя страна.

Жан Марк прие тази новина по-скоро невъзмутимо, отколкото ядосано.

— Мъдър шахматен ход — каза той с безразличен глас. — В такъв случай, вместо с нея, ще се препирам с теб. Ела да ми правиш компания за закуска!

— Отдавна съм закусила. — Тя го последва в малката стая, предназначена за закуска. — Вече е почти следобед. Би следвало не да закусваш, а да обядваш.

— За това няма да спорим при нашия разговор. Нека по-добре размислим дали присъствието ти тук, в Париж, може да донесе нещо добро.

— Аз мога да рисувам ветрила. Мога да кръстосвам насам-натам като куриер.

— Създали сме нова мрежа. Не познаваш тези хора, а пък и те не те познават.

— Много предвидливо! Франсоа разправяше как не го напускало подозрението, че граф дьо Прованс е вкарал доносник в групата на роялистите от кафене „Дю Ша“. — Тя свъси вежди. — Но ти не бива да позволяваш графът да почувства, че знаеш нещо за този доносник, иначе той ще предприеме други стъпки, за да блокира нашето начинание.

— Франсоа е запазил връзката с групата и посещава редовно кафене „Дю Ша“. — Жан Марк седна на масата и сложи салфетка върху скута си. — Знам, че ще ти се стори направо невероятно, но ние и без теб се досетихме за тази възможност.

— И никой нищо не знае?

— Само Нана Сарпелие. — Жан Марк намаза кифлата си с масло. — Допускам, че го одобряваш.

— Ами да. — Жулиет разтри замислено челото си. — За кога е планирано освобождаването на Луи Шарл?

— Колкото се може по-скоро. Времето не чака! Ала ние трябва на всяка цена да получим помощ от Тампл. Франсоа се опитва да повлияе на хората, които се грижат за малкия.

— Семейството на Симон. Кралицата смяташе, че мъжът е глупав, но не и жесток. Мислиш ли, че биха ни помогнали?

Той вдигна рамене.

— Подкупът в този случай не помага, Франсоа твърди, че семейство Симон били възторжени републиканци, но изглежда са обикнали от все сърце момчето. — Жан Марк отхапа от кифлата си и взе да дъвче замислено, после добави: — Според мен ще се сблъскаме с цяла цял куп затруднения и препятствия. Най-напред трябва да изведем момчето от тъмницата. Сетне ще трябва да го прекараме през контролните постове и то да напусне Париж. А после накъде? Вероятно към Вазаро, ала това би могло да бъде само едно временно решение, понеже там няма да е дълго в пълна безопасност. Ако отведем детето при роднините му в Австрия, те по всяка вероятност ще го умъртвят, преди да мине и една година. Потърси ли убежище в някоя друга монархия, ще го използуват като заложник.

— Не! — Жулиет седна срещу него. — Преди смъртта си кралят и кралицата внушаваха на Луи Шарл, че не бива да се стреми да си възвърне трона.

— Както ти казах, съществуват какви ли не мъчнотии и нерешени въпроси. — Жан Марк посегна към чашата си с течен шоколад. — Все още не сме изработили окончателен план, макар и да обмислям една възможност как да се изведе момчето от Париж. Една възможност, толкова необичайна и ексцентрична, направо шантава, че би могла да получи одобрението ти. За нея ставаше дума миналата нощ.

— Ах, така ли? — Нейното любопитство се разгоря. И как ще протече бягството?

— Струва ми се, че е по-добре да изчакам, докато мосю Радон се подготви, преди да ти изложа плана. — Той остави чашата на масата и си изтри устата със салфетката. — Както виждаш, ние действаме неуморно и с всички сили за благото на невръстния крал. Защо не се върнеш във Вазаро и не ни оставиш тук да продължим дейността си?

Тя поклати глава.

— Не съм и помислял, че ще се съгласиш. — Жан Марк стана. — Е, в такъв случай човек трябва да извлича най-доброто от създалата се ситуация. Ела с мен!

— Къде?

— Седем седмици, три дни и седем часа — прошепна й той на ухото. — В банята ги пресметнах. Много дълго време, Жулиет!

Прекалено дълго! Тя усети как сърцето й се разтупка, щом погледна тъмната му блестяща коса и дяволитата усмивка на устните му.

— Да!

— Хм, хайде да видим… спорът с теб беше безплоден. Изтръгна Катрин от дома ми, така че дори не мога да направя и опит да я вразумя. Остава само един начин да ти наложа волята си, а именно оня, който ти самата доброволно си избрала. — Той й подаде ръката си. — Ела в леглото, ma petite!

Сърцето й туптеше толкова силно, сякаш пулсираше цялото й тяло. Беше й заявил, че му е липсвала, а в очите му се четеше обич. По лицето и пробягна сияеща усмивка, когато улови ръката му и послушно каза:

— Както искаш, Жан Марк.

— Както искам ли? Че ти кога си постъпвала така, както искам?

Смехът й отекна във високите помещения, когато се затичаха нагоре по стълбите. Жан Марк се беше заразил от нейната веселост и също се смееше непринудено.

Едва бяха затворили вратата и смехът на Жан Марк секна.

В началото Жулиет въобще не забеляза, че той ненадейно стана сериозен. Тя тръгна към леглото и се залови със закопчалките на роклята си.

— Недей!

Тя му хвърли поглед през рамо и видя, че той събличаше бисерносивия си сатенен жакет.

— Не се събличай, Жулиет! — Гласът му беше тих, погледът му помръкнал. — Още не!

В нейния поглед се появи неувереност.

— Но ти се събличаш?

— Да. — Той пристъпи напред, за да окачи грижливо жакета си върху облегалката на стола, тапициран с гобленов плат в синьо и слонова кост. — Толкова бързо и чевръсто, колкото ми е възможно. — Той разкопча бялата си риза. — Ала не бих искал ти да се събличаш! — Жан Марк й посочи с ръка към стола. — Седни,