впечатление, че Мишел прекарва твърде много време заедно с Филип.

Катрин, която беше откъснала стрък трева и го дъвчеше, кимна.

— Да, откакто се върна от Марсилия, Филип много се старае да се сприятели с Мишел.

— Ти прости ли му?

— Нима съм длъжна да му прощавам затова, че с Филип? Това не е моя работа. Работа е на Мишел, но той надали знае какво следва да му прощава.

— Ала ти не можеш да се отнасяш към него както преди.

— Така е, но и двамата обичаме Вазаро!

— С това не съм съгласна — каза Жулиет тихо. — Ако така продължаваш и занапред, в крайна сметка ще се омъжиш за този суетен паун.

Катрин наведе поглед.

— Това… това е все пак някаква възможност. Ще изтече много вода и… все някога ще ми потрябва дъщеря за Вазаро.

Жулиет поклати отрицателно глава.

— Ти заслужаваш повече.

— Филип е приятен компаньон и събеседник. Работи, без да скръства ръце…

— И е дал доказателства за това, че може да създава поколение.

Катрин потисна усмивката си.

— Само ти можеш да кажеш нещо толкова безсрамно. — Усмивката й бързо помръкна. — Освен Мишел ми трябва още някой. Аз съм самотна, Жулиет!

Жулиет помълча известно време, после хвърли поглед към Катрин над статива си.

— Тогава се обади на Франсоа.

Катрин я погледна изумено.

— На Франсоа ли?

— Защо не желаеш да говорим за Франсоа? Вече ти разправих кое го е принудило да вземе решението в манастира. Не мислиш ли, че би могла да проявиш разбиране към постъпката му?

— За Франсоа не искам да говоря. Знам, че изпитваш огромно възхищение от него, но…

— На него не искаш да простиш, докато на Филип явно си простила. И въпреки че ти обясних защо тогава Франсоа не е могъл да ти се притече на помощ, ти не желаеш да говориш за него. Все едно, че е жив умрял. — Жулиет погледна пак картината си. — Дълго размишлявах над това и ми се струва, че сега знам защо не можеш да му простиш.

— Жулиет, не ми се ще…

— Защото го обичаш! Понеже не обичаш Филип, сърцето ти лесно му е простило прегрешенията. — Тя поклати глава. — Боже милостиви, тогава в манастира Франсоа още не те е познавал. Как може да смяташ, че те е предал или пък че те е оставил на произвола на съдбата?

Катрин се изправи и изтърси тревата от роклята си.

— Ти нямаш представа какво изпитвам!

— Та кой би могъл да те познава по-добре от мен? Аз не проумявам… — Жулиет погледна Катрин замислено, смръщи вежди и продължи: — Но навярно въпросът съвсем не опира до това да му простиш. Въобще ли не пожела да остане във Вазаро? Не можа ли да го задържиш тук в райската си градина?

— Той искаше да остане. Така ми отговори. Аз… — Катрин погледна предизвикателно Жулиет. — И ми каза, че предложението ми той да остане във Вазаро е много съблазнителна възможност.

— Но ти самата чувстваше, че той се заблуждава, нали? — Жулиет остави четката върху статива, като клатеше глава в знак на съжаление. — Ние всички бяхме толкова радостни, че ти намери във Вазаро спокойствие и равновесие, че се побояхме да надникнем под повърхността.

— Аз обичам Вазаро.

— Та кой не би го обикнал? И все пак Франсоа те е напуснал. И би го сторил отново!

— Да! — пресече я измъчена Катрин. — Той не би останал тук. Върна се отново в онова отвратително място, а пък аз трябва… Тя разтвори изненадано очи, когато й стана ясно какво беше казала току-що. — Света Дево…

— И ти знаеш, че да признаеш любовта си към Франсоа е равносилно на това да напуснеш Вазаро. Кажи ми, написа ли нещо в дневника, който ти дадох?

— Всеки ден записвам мислите си.

— Но първата страница остава празна, нали?

Катрин я погледна с насълзени очи.

— О, Господи, колко си коравосърдечна. Защо правиш всичко това?

— Защото те обичам — каза Жулиет тъжно. — И защото Франсоа те обича. Той ми го призна в Париж. Той те обича! Знаеш ли колко щастлива би била с него? Аз навярно ще прекарам целия си живот без любов, а пък ти я имаш и я отхвърляш.

Катрин мълчеше.

— А Жан Марк? — попита тя накрая.

— Той си е Жан Марк. Защо си толкова учудена? Нима си очаквала да се промени… — Жулиет стана. — Катрин, бъди все пак честна и откровена пред самата себе си. Ти се боиш да отидеш в Париж при Франсоа, защото това би означавало, че ще трябва да напуснеш градината си. Ти си свикнала тук и си се научила да живееш без всякакъв страх, но се боиш от света, в който той живее. Твоята страхливост е непростима. В Тампл Франсоа се намира в постоянна опасност. Дори и той самият да не се издаде с нищо, то Дантон по всяко време би могъл да вземе решение да го предаде на Комисията по обществена безопасност, Франсоа разправяше, че дори в собствените им среди имало шпиони и доносници. Накъдето и да се обърне, отвсякъде го дебне сянката на гилотината.

— Не! — Сълзи потекоха по бузите на Катрин. — Защо допускаш да го прави?

— Защото не живеем в някоя мирна и тиха градина. Всички ние сме принудени да живеем в опасност и с риск за живота си!

Катрин се отскубна от прегръдката на Жулиет и се втренчи безмълвно в нея. На устните й напираха слова, които не смееше да изрече. Обърна се и се затича към господарската къща.

Света Богородице, нима беше вярно, питаше се объркана Катрин. Нима заради Франсоа не би дръзнала да се откаже от закрилата на Вазаро? Беше живяла с убеждението, че е силна и независима. Нима това убеждение не беше вярно?

Тя отвори със замах входната врата, изтича нагоре по стълбите и се затвори в стаята си. Като дишаше на пресекулки и със силно сърцебиене, тя се облегна на вратата. Безопасност. Тук тя беше в безопасност от думите на Жулиет, в безопасност от Жулиет…

Dieu, тя обичаше приятелката си и въпреки това бягаше от нея, защото тя се беше превърнала в заплаха за мира и спокойствието, които беше намерила във Вазаро!

Катрин се хвърли на леглото и се загледа през прозореца, потънала в мисли. Продължи да лежи така, докато следобедът превали и дойде вечерта, а после се стъмни и настъпи нощта. Дочу как се завъртя топката на вратата, Филип почука и извика тихичко нейното име. Като не получи отговор, се отдалечи.

Луната се издигна в небето и разсипа сребристата си светлина в стаята. Катрин стана от леглото и бавно се запъти към писалището. С треперещи ръце запали свещите на канделабъра. Седна и извади дневника от чекмеджето. Дълго седя така, вперила поглед в гладката кожена подвързия.

После отвори първата страница.

Датата запламтя пред очите й.

2 септември 1792 година.

О, боже, тя не можеше…

Като си пое дълбоко дъх, Катрин грабна гъшето перо. После потопи писеца в ониксовата мастилница и започна да пише.

Камбаните биеха…