ми бяха зараснали накриво.

— По-добре да беше загинал, отколкото да се връщаш в такъв вид при мен. Каква полза мога да имам? Нима очакваш, че ще се грижа за теб, когато всъщност твое задължение и синовен дълг е да се грижиш за мен?

— Не — побърза да възрази Дюпре. — Всичко ще бъде така, както пожелаеш. Аз все още мога да ти набавя „Вихрения танцьор“, понеже знам кой го притежава.

— Жан Марк Андреас. — Ан Дюпре изрече името на новия притежател на „Танцьора“, обзета от сарказъм и ненавист. — И как смяташ да му го отнемеш? Докато те нямаше, Марат беше убит и ти сега нямаш никакъв покровител, никаква власт. Ще помолиш ли Дантон или Робеспиер за някаква служба?

— Потърсих Дантон в дома му, но той отказа да ме приеме — призна съкрушено Дюпре. — Нямал никаква нужда от убийци, заяви той.

— Но преди да запрашиш за Испания, имаше работа за теб. Вече ти казах, че нито един човек няма да може да те понася. Теб и изкривените ти кокали!

— Има известна надежда. Не всичко е загубено. След като успях да избягам от Испания, най-напред се отбих в Марсилия и събрах там сведения. — В усилията си да я убеди, думите на Дюпре просто се лееха от устата му. — Андреас има някаква братовчедка на име Катрин Вазаро, към която е много привързан. Възможно е дори тя да е момичето, чийто портрет е нарисуван върху медальона. Вероятно съществува връзка между Андреас и Жулиет дьо Клеман.

— А ти ме мамеше най-безсрамно, че момичето на портрета било принцеса!

Фактът, че беше изтърсил тази лъжа, беше изтрит от паметта му.

— Мислех, че е някаква принцеса, но…

— Ти си ме излъгал!

— Не. — Изрече той в пътно отчаяние. — Мислех, че е принцеса. Само казах, че…

— Няма значение какво си казал и какво не си. — Майка му го погледна с присвити очи. — Как възнамеряваш да използваш тази Вазаро за целите си?

— Ще й пратя съобщение, че Жан Марк е в ръцете ми и че трябва да дойде и да го освободи.

— А ако не влезе в клопката ти?

— Ще влезе! — Дюпре положи усилия да заговори с по-бодър тон. — Ще дойде! Ще падне в клопката ми!

— И ти ще я използуваш, за да изнудиш Андреас за „Вихрения танцьор“?

Дюпре кимна усърдно.

— Това не ми харесва. — Лицето й доби свирепо изражение. — Това е план, в който се залага на чувства.

Така майка му беше прозряла собствените опасения на Дюпре, а той искаше да я убеди, че планът му има изгледи за успех.

— Тя е само едно глупаво младо създание. Чувствата за жените са… — Той не довърши мисълта си, защото Ан насочи студените си сиви очи към него. — Ти не! Но някои жени никога не забелязват колко е глупаво да се оставят да бъдат водени от чувствата си.

— А Андреас? След всичко, което ми съобщи за него, той не ми прилича на чувствителен човек.

— Вече ти казах, че е привързан към момичето.

— Нямаш капка мозък. — Ан Дюпре се надигна и роклята й прошумоля. — А пък аз си мислех, че съм те научила на ум и разум. Забрави този план, иди в Париж и се залови със следенето на Андреас. Всеки човек си има тайни — ние бихме могли да узнаем нещо за този човек, което после ще ни бъде от полза. Това има повече изгледи за успех, отколкото да се уповаваме на чувствата му. Ще тръгнеш веднага!

— Надявах се да остана няколко дни и да отдъхна — взе да фъфли Дюпре. — Не съм оздравял напълно. Куршумът е още в тялото ми, а нощем ме връхлита треска. — Това беше самата истина, но не и причината за желанието му да остане. Всъщност толкова дълго не беше я виждал!

— Ти искаш да си отдъхнеш? Ама, разбира се. — Тя се усмихна. — Но не можеш да очакваш, че ще спиш в хубавите ми чисти легла. Беше твърде непослушен и глупав. Ти ме разочарова, Раул. Не ми донесе „Вихрения танцьор“ и ме излъга за принцесата. Така че добре знаеш къде им е мястото на непослушните и глупави момчета!

— Не! — Дюпре се изправи на крака по най-бързия възможен за неговото състояние начин. — Искам да тръгна веднага за Париж! Ти имаш право, трябва да наблюдавам Андреас!

— Доста се съмнявам, че някой би могъл да те разпознае. — Ан Дюпре не си направи труд да скрие отвращението си. — Ала все пак бъди нащрек. Това е последният ти шанс. После окончателно ще настъпи краят на моето снизхождение към теб.

Той грабна шапката си от масата.

— Няма да те разочаровам! — Като влачеше левия си крак, тръгна непохватно към вратата. — Ще го получа… ще ти донеса „Вихрения танцьор“!

Ан Дюпре застана пред огледалото и погали сърцевидната изкуствена бенка в ъгъла на устата си.

— Добро момче — каза тя, потънала в размисъл. — Ах, вземи медальона от кутийката с накитите в спалнята. Би могъл да го използуваш, ако решиш да въвлечеш в играта малката Катрин Вазаро.

— Значи нямаш нищо против?

— Този накит за мен няма никаква стойност. — Ан се вторачи в сина си. — Защото не е достоен за мен!

Тя не иска да ми прости, помисли си той, обзет от страх. Ако не й донесеше „Вихрения танцьор“, навярно никога нямаше да получи прошка. Статуетката притежаваше властта да даде на майка му всичко, към което се беше стремила. Той щеше да я въздигне до кралица, по-велика и по-възвишена от онази Бурбонска мръсница, която беше обезглавена миналата седмица.

— Не, той не е достоен за теб — мърмореше си Дюпре, докато отваряше вратата. — Мамо, прости ми! Моля те… ще ти донеса „Вихрения танцьор“…

Затътри се навън. Зад вратата му се наложи да спре, защото му прилоша. Размина се на косъм! За малко всичко щеше да се провали! Какво щеше да прави, ако го беше отблъснала? Без своята преданост, която искаше да й засвидетелства, той наистина беше едно нищо!

В този миг се втрещи от ненадейно проблесналата мисъл. Набавеше ли на майка си „Вихрения танцьор“, тогава тя нямаше да има повече нужда от него! Не, не биваше да го допуска!

Желанието глождеше душата му. Но тя го беше отпратила, а страстта трябваше да намери отдушник!

Камий. Щеше да отиде при Камий и тя щеше да уталожи желанието му.