било.
Опитът им да освободят кралицата пропадна. Жулиет не можеше да го проумее.
— Ама ние бяхме толкова сигурни — рече тя поразена, когато Нана й съобщи за неуспеха. — Всичко беше точно планирано. Как е могло да се случи?
— В последния миг стражите бяха разменени — каза Нана огорчено и унило. — Всеки отделен караул, когото бяхме подкупили, беше сменен вчера по неизвестни причини и беше изпратен извън Тампл.
— Това изглежда направо невероятно. — Жулиет поклати глава. — И какво ще правим сега?
— Нито ще скръстим ръце, нито ще се предаваме. Разработваме нов план. Но Господ ни е свидетел, че не ни остава много време. Уилям разправя, че планирали да я местят от Тампл в затвора Консиержери. Ако се стигне до там, всякакво бягство ще бъде изключено.
Жулиет цялата настръхна. Консиержери, мрачен затвор, всяващ страх и ужас, близо до „Парижката света Богородица“, беше последна спирка преди екзекуцията.
— Никакви доверени хора ли нямаме в Консиержери?
— Имаме двама надзиратели на служба при нас, а са ни необходими много повече. Но не бива да се предаваме.
На 29 юли отново беше предприет опит да бъде освободена кралицата от Тампл. И той пропадна като първия.
Следващият опит беше планиран за 10 август. На 3 август, в два часа сутринта, вдигнаха кралицата от леглото и я отведоха в Консиержери.
Докато Мария Антоанета чакаше със свито сърце процеса, един друг опит беше предприет със съдействието и помощта на подчинена на барон дьо Бан роялистка група. Той също беше осъден на неуспех.
На 14 октомври 1793 година кралицата застана пред своите обвинители. Навършилата едва тридесет и седем години жена, която вече беше в климакса, страдаше от силни менструални спазми. Независимо от страшните си болки, тя се защитаваше безстрашно срещу чудовищните обвинения. Беше обвинена между другото в лесбийска любов и кръвосмешение. Изходът на процеса се знаеше предварително. На 16 октомври Мария Антоанета беше осъдена на смърт чрез гилотиниране.
— За Бога, ти не можеш да отидеш там! — Жан Марк изтръпна, когато забеляза, че Жулиет се канеше да излезе. Тъмносинята рокля висеше на талията и, очите й върху тясното лице изглеждаха неестествено големи. През последните месеци беше много отслабнала, а нейната жизненост се беше изпарила. Днес тя изглеждаше восъчно бледа и нежна като лилия. — Не можеш да й помогнеш с нищо, а смятам за безсмислено и глупаво да се обременяваш с още повече болка.
— И без друго всичко е свършено. — Жулиет застана пред огледалото и завърза панделките на шапката си под брадичката. — Тя трябва да ме види. Трябва да знае, че не съм забравила обещанието си. Сега тя е съвсем сама. — Жулиет пресрещна погледа му в огледалото. — Би било твърде мило от твоя страна, ако дойдеш с мен. Знам, че това е само едно желание и бих проявила разбиране, ако ти не…
— Ще дойда с теб, разбира се. — Гласът му отекна дрезгаво. — А и защо да не дойда? Та все някой трябва да е там, за да те улови, когато изпаднеш в несвяст. Смъртта чрез гилотината не е красива гледка.
— Знам — прошепна тя. — Тя е грозна. Кралицата винаги е мразила грозотата. Искаше всичко да е красиво и… — Жулиет прехапа долната си устна. — Трябва да застана съвсем близо до ешафода. Тя трябва да ме види! Обещавам ти, че няма да припадна.
Жан Марк пристъпи зад нея и нежно сложи ръка на шията й.
— Тя ще те види. Ще се погрижим за това. Хайде да тръгваме!
По време на дългото пътуване до Площада на революцията я държеше за ръка. Като пристигнаха там, той си проби безогледно път през плътната тълпа на зяпачите и успя да намери място в непосредствена близост до гилотината.
Когато талигата с кралицата изтрополи сред виковете и крясъците на сганта, той отново улови Жулиет за ръка.
Мария Антоанета носеше бяла рокля, малко бяло боне, черни чорапи и тъмночервени обувки с висок ток. Нейното облекло беше в крещящо противоречие с късо остриганите й коси, хлътналите безжизнени бузи и разширените от ужас очи.
Жулиет се бореше с прилошаването си и с неистовото желание да повърне. Не биваше да губи съзнание!
Кралицата трябваше да я види!
Тя се бореше с виенето на свят и с отчаянието. Беше обещала на Жан Марк, че няма да припадне.
Кралицата изкачи стъпалата, а когато стъпи на платформата, се препъна и настъпи по крака палача Сансон, който по-късно на старини написа спомени за отблъскващата си дейност.
— Извинете, мосю — изрече със заекване тя. — Не беше нарочно.
Жулиет едва успяваше да види нещо през воала от горещи сълзи. Тълпата крещеше и вилнееше, докато кралицата безпомощно се оглеждаше около себе си и търсеше подкрепа и съчувствие.
Тя трябваше непременно да я види!
Жулиет развърза панделките на шапката и я свали от главата си, като същевременно направи още една крачка към ешафода.
Най-сетне погледът на Мария Антоанета падна върху Жулиет. Кралицата я позна и за миг смъртният страх от лицето й изчезна.
В същото време палачът я задърпа към гилотината.
Малко след това Сансон триумфално показа главата на кралицата сред одобрението на тълпата.
Ала Жулиет вече не беше там и не присъства на по-нататъшната гавра. Жан Марк я избута през хорското стълпотворение към страничната улица, където чакаше тяхната карета.
— Загубих безстрашието си — каза тя беззвучно. — Трябва да съм го оставила пред ешафода.
— Да. — Щом оставиха хората след себе си, той улови Жулиет през кръста и я принуди да побърза.
— Тя ме видя. Забеляза ли нейното изражение? Само за частица от секундата, но ме разпозна.
— Да, тя е знаела, че ще бъдеш там. — Жан Марк отвори вратата на каретата и я качи в купето. — Към къщи! — извика той на кочияша, преди сам да се качи.
Той притегли Жулиет към себе си и я залюля в прегръдките си, докато каретата трополеше по неравната настилка, все по-далеч от Площада на революцията.
— Не загубих съзнание. Бях ти обещала, че няма да…
Напълно изтощена, тя се строполи в обятията му и припадна.
Когато дойде на себе си, Жулиет се видя в леглото на Жан Марк, облечена в бялата копринена нощница. Жан Марк лежеше до нея и я държеше в прегръдките си със същата нежна сила, както в каретата. Кадифените пердета на прозорците бяха спуснати, високи бели свещи горяха в канделабъра.
— Съжалявам — изрече тя едва чуто. — Не удържах на обещанието си. Не исках да те тревожа.
— Тихо! — Нежната целувка на Жан Марк противоречеше на строгите му думи.
— Никога ли няма да има край? — попита тя. — Толкова много кръв… Хората ликуваха и празнуваха при нейната смърт. Чу ли крясъците и виковете на тълпата?
Жан Марк не пророни нито дума.
— Защо изпитваха такова удовлетворение? Хората не знаят… кралицата не блестеше с интелект като мадам дьо Стал, тя беше обикновена и дори простовата жена. Правеше грешки, но никога не е била съзнателно жестока.
Жан Марк грабна чашата, която стоеше на масата до леглото.
— Плодов сок. През целия ден не си сложила залък в уста. Пий сега!
Тя послушно отпи няколко глътки и той сложи чашата обратно. После я притегли отново към себе си и намести бузата й на рамото си.
— Толкова съм уморена, Жан Марк!
