— Ти ме пази! — прошепна Жулиет опиянена и надвита от съня. — Не го очаквах.

— Нима е толкова невероятно, че се разплащам с щедрост за щедростта? — Той я погали по къдриците. — Ти ме трогна. Навярно е само мимолетна слабост, но докато не съм я преодолял, не мога да те поставя в положение, което може да е опасно за теб. Разбираш ли, или вече заспиваш?

— Да. — Жулиет се сгуши в него. — На драго сърце бих останала будна, ала съм прекалено уморена. — Тя се прозина. — Беше напрегнат ден, а ти се върна много късно.

— Утре ще си дойда по-рано, гарантирам ти. Най-добре ще е въобще да не ставаме от леглото.

— Колко приятно! — Тя се бореше с всички сили срещу съня, който я надвиваше. — Не сме го правили от дните на „Bonne Chance“. — Тя заспа.

Жан Марк притисна буза към косата й. Усещаше я дребничка, с тънки кости, крехка. Беше му се оставила напълно в ръцете, а нямаше никаква слабост в отдаването й. Сега беше по-силна, отколкото когато се съпротивляваше и не го напускаше особеното чувство, че в мига на триумфа си всъщност победеният беше той.

Целуна я по косите и затвори очи, за да удържи сълзите, които напираха в тях.

Tutto a te mi guida!

Хубави, думи! Никак не е за учудване, че беше толкова убедителна, щом като кралицата…

Кралицата!

Жан Марк разтърка и отвори очи. Обзе го подозрение.

Беше допуснал, че Жулиет му цитираше по памет думи на кралицата. Обаче Жулиет никога не се ровеше в миналото и винаги живееше с настоящето. Защо тези думи едва сега бяха отприщили пороя от чувства?

Освен ако думите са били казани съвсем скоро. Освен ако отново е посетила кралица Мария Антоанета в Тампл…

Той измъкна ръката си предпазливо изпод главата на Жулиет и придърпа завивката. Стана, загърна се в брокатения си халат и тръгна тихо към вратата, като взе със себе си свещника от масата.

Малко по-късно отваряше вратата към стаичката на Жулиет. Какво очакваше да намери? В случай, че Жулиет беше ходила в Тампл, както предполагаше, тя положително щеше вече да е заличила следите от посещението си. Навярно той се надяваше, че това предположение е било погрешно и нямаше да намери абсолютно нищо.

Върху писалищната маса беше постлана бяла покривка, върху която стояха ветрило и шишенце, а по- нататък забеляза дървено приспособление, чието предназначение му беше неясно. На пода, до масата за писане, имаше кошче с книжни ветрила. Жан Марк тръгна бавно към писалището и постави свещника.

Бяло като сняг ветрило с много изтънчена украса лежеше разтворено най-отгоре. То завършваше с красив връх, пръчиците от слонова кост блестяха благородно, а нарисуваната върху ветрилото сцена изобразяваше грациозен Пегас, чиито очи бяха миниатюрни смарагди с формата на бадеми.

Смаян, Жан Марк впери поглед във ветрилото.

— Какво правиш тук? — Зад него в рамката на вратата стоеше Жулиет, по пеньоар, с разрошени коси. — Не съм ти разрешавала да влизаш в стаята ми, Жан Марк! Ти нямаш никакво право…

— Какво е това? — Жан Марк взе коприненото ветрило и го вдигна високо. — За Бога, какво си наумила?

— Но ти знаеш… това е „Вихрения танцьор“. Нарисувах го за свое удоволствие. Няма да употребявам ветрилото пред други хора. — Тя се уви в нощницата си и тръгна към него. — Не биваше да го пипаш! Не знам дали туткалът е изсъхнал. — Тя взе ветрилото от ръката му и го сложи внимателно и предпазливо върху писалищната маса. — Много е добро, не смяташ ли?

— Ветрилото е чудесно. — Той посочи с ръка към книжните ветрила в кошчето до писалището. — И тези тук също си нарисувала само за свое удоволствие, така ли?

Тя не го погледна, само каза:

— Не биваше да влизаш!

Той я хвана толкова несдържано за раменете, че пръстите му се забиха в плътта й.

— Кафенето „Дю Ша“! Кралицата! Това продължава вече с месеци, нали?

Тя го погледна крадешком.

— Да, но аз съм извънредно предпазлива. За теб не съществува ни най-малка опасност. Ако ме заловят, аз никога не бих те…

— Мислиш, че не знаех? — Думите му прозвучаха троснато. — Мислиш, че не те познавам ли?

— Това няма да продължи дълго. Тя скоро ще бъде свободна. Но ти не бива да се намесваш!

— Днес ли я видя?

Тя кимна.

— Обещах да помогна на сина й да избяга. Ах, Жан Марк, тя е толкова нещастна! Трябва да й помогна!

— За Бога, цял Париж знае, че Конвентът трупа доказателства срещу нея за съдебен процес.

— Франсоа каза, че планът за бягството бил готов. Той вече е подкупил караулите в Тампл. Сега трябва само да се изчака, докато съумеем да я преведем през контролните проверки.

— Франсоа ли?

— В действителност той съвсем не е човек на Дантон. Той ръководи групата, която работи за освобождението на кралското семейство. Неговото истинско име е Уилям Даръл.

— Изненадите нямат край тази вечер — констатира навъсено Жан Марк. — Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

— Не.

— И за кога е бягството?

— На 23 юли, значи след две седмици. — Тя го погледна предизвикателно. — Всичко това не бива да бъде свързано с теб! Жан Марк, дръж се така, сякаш никога през живота си не си виждал тези ветрила! Грижи се за търговските си сделки!

— Дръж се така… — В смеха му се долавяше горчилка. — Нима мислиш, че бих могъл да си затворя очите пред факта, че си се забъркала в една каша, която може да ти струва главата? Още утре ще те изведа от Париж!

— О, не, Жан Марк! Само когато кралицата е в безопасност! Ако желаеш, Нана ще ми намери някоя квартира. Знаех, че би могла да ми потрябва, ако…

— Не! Защо правиш всичко това?

Тя се усмихна, обхваната от стеснителност.

— Защото съм се променила. Онова, което се случи в Андора, ме промени и ми се струва, че и ти си се променил, Жан Марк! Когато бях малка, се боях да обичам някого, защото бях убедена, че няма да откликне на моята любов. Сега обаче знам, че преди всичко от значение е да обичаш, а не да те обичат. А пък ако обичаш някого, то трябва да му помогнеш! — В очите й заблестяха неизплакани сълзи. — Повярвай ми, бих предпочела да съм такава, каквато бях по-рано. Животът ми беше много по-прост и по-удобен. Ще бъде щастие за теб, ако останеш настрана от всички тези истории.

— Наистина ли ще бъде щастие? — Във въпроса му се долавяха умора и досада. Той в никакъв случай не беше безучастен, чувстваше се изоставен и береше заради нея хиляди страхове. — Не бих могъл да те придумам да се откажеш от това безумие, нали?

Тя поклати глава.

— Аз не съм застрашена. Само рисувам ветрилата и понякога поемам ролята на куриер.

— Само ли? — Той присви устни. — Е, така да бъде! Ако ти се наложи отново да вършиш нещо за Ечеле, кажи ми и аз ще дойда е теб.

— Не! — Тя се стараеше Жан Марк да не забележи нейната загриженост. — Не искам да те забърквам!

— Ако не искаш да ме излагаш на опасност, ще трябва да внимаваш повече за собствените си действия. — Той я пусна. — Не се бой, нямам намерение да вземам участие в този заговор. Единственият ми стремеж е да спася главата ти, която обикнах, не по-малко и другите ти прелестни части. — Той тръгна към вратата. — А бях въвлечен, или, както ти казваш, бях забъркан още през онази първа сутрин, когато те видях да бягаш презглава към гората, скъпа ми Жулиет. И много е късно сега да променяме каквото и да