— Ти добре знаеш, че моята благосклонност към нея не беше неестествена. По природа съм влюбчива, но имах само една-единствена любов. Аксел!… — Тя свали един пръстен с печат от ръката си и го заразглежда разнежено. — Гербът на граф Ферзен. Знаеш ли какъв девиз е гравиран върху него? Tutto a te mi guida! Не е ли чудесно?
Всичко ме води към теб!
— Да, чудесно е — каза Жулиет със сподавен глас.
— Моят скъп Луи ме разбираше. Свързваха ни приятелство и дълг, но ми трябваше нещо повече. — Тя вдигна глава. — И аз си го взех. Влюбих се от пръв поглед в Аксел. Съжалявам само, че пропилях толкова много време, защото се стеснявах да отида при него. По-добре да рискуваш, да заложиш всичко на карта, отколкото да продължаваш живота си във вечно разкаяние. Ако краят наближава, единствената ми утеха остават спомените.
— Защо говорите за наближаващ край? Ние ще се опитаме…
— Знам, знам, моля се на Бога да имате успех, но същевременно се надявам, че ще мога да погледна безстрашно смъртта в очите. Както разбрах, Луи посрещнал смъртта като крал. И аз трябва да свърша живота си като истинска кралица. — Тя се обърна настоятелно към Жулиет и каза: — Но моят малък Луи Шарл трябва да живее! Ти трябва да ми обещаеш, че той ще живее!
Жулиет преглътна с неимоверно усилие.
— Давам ви думата си!
Мария Антоанета се усмихна. За миг ликът й беше озарен от онова очарование, което беше омагьосало и пленило Жулиет преди много години в огледалната галерия. Тя погали Жулиет по бузата.
— Разчитам на теб! Сбогом, ma petite!
Глава двадесет и първа
По пътя от Тампл до вкъщи Жулиет повтаряше на ум тези слова отново и отново.
Всичко ме води към теб!
Когато Жулиет пристигна на Кралския площад, въпреки късния час Жан Марк още не си беше у дома. След завръщането си от Хавър той, изглежда, я избягваше, тя него също.
Робер се постара да не издаде с нищо удивлението си от парцаливата рокля на Жулиет и от изцапаното й със сажди лице.
— Ще занеса горе гореща вода. Трябва ли ви нещо друго?
Трябваше ми повече и аз си го взех!
— Да, една слугиня да ми помогне в банята и да ми разреши косите. — Жулиет изтича по стълбите.
Беше почти полунощ, когато дочу стъпките на Жан Марк по стълбите. Почти веднага вратата на стаята му се отвори и отново се затвори.
Тя си пое дълбоко дъх, стана и тръгна бързо към вратата на своята стая, която беше само притворена.
Жан Марк вече беше свалил черния си жакет и разкопчаваше бялата си батистена риза, когато тя влезе при него, без да почука.
Той се огледа и безкрайно се учуди, като я видя да стои на вратата в бялата си нощница с голямото деколте.
— Ти винаги успяваш да ме изненадаш.
— Добър вечер, Жан Марк! — Тя изпука нервно пръсти — Аз те чаках… излезе толкова отдавна.
— Не знаех, че има защо да се прибера вкъщи. — Той нарочно направи пауза, после попита подозрително: — Или се заблуждавам?
Тя кимна и притвори вратата.
— Не е съвсем просто… аз не мога… не знам, какво да кажа…
— Това ми е ясно като бял ден.
Тя се приближи плътно до него.
— Мислих много и намерих изход… — Тя се запъна. — Той е по-труден, отколкото си мислех.
— Да ти помогна ли? Открила си, че е глупаво да се съпротивляваш срещу онова, което и двамата искаме.
— Не. — Тя погледна тъмните му очи. Красиви очи, които постоянно бяха нащрек. — Реших да ти кажа, че те обичам!
Той се вкамени.
Тя продължи забързано и припряно:
— Не очаквам от теб да ми се обясниш в любов… макар че съм убедена, че държиш на мен повече, отколкото ти самият допускаш. — Гласът й се сниши до шепот. — Възможно е никога да не ме обикнеш. Не зная въобще дали си способен да обичаш една жена.
— Защо в такъв случай толкова щедро ми предоставяш оръжие срещу себе си?
— Оръжие ли? — Тя се усмихна тъжно. — Виждаш ли, ти все още си въоръжен срещу мен. И навярно никога няма да… — Тя занемя и минаха няколко секунди, преди да продължи: — Да, аз ти давам оръжия, за каквито ти само можеш да мечтаеш, Жан Марк. — Тя го погали нежно по бузата. — Аз те обичам… не само с тялото си, но и със сърцето и разсъдъка си. Докато ме желаеш, ще бъда в леглото ти или до теб. Надявам се, че това ще трае дълго, тъй като ще те обичам цял живот. Е, как е, стигат ли ти тези оръжия?
— Да — отрони се от устните му. — Мога ли да попитам какво те тласна към тази безусловна капитулация?
— Tutto a te mi guida!
— Всичко ме води към теб?
— Това са словата, които са гравирани върху един пръстен с печат на кралицата. Тя каза, че трябвало да знае от първия миг, че не е имала друг избор и че човек трябва да задържи любовта, преди да му се е изплъзнала. — В усмивката й се долавяше дълбоко вълнение. — Внезапно ми стана ясно, че и аз нямам друг избор. От първия миг насам всичко ме водеше към теб — Катрин, моята картина, „Вихрения танцьор“, манастирът, дори революцията. Ако, да речем, утре си заминех, то сигурно щеше да се случи нещо, което би ме върнало обратно, тъй като всички пътища ме водят към една цел. Не разбираш ли? На света съществуват прекалено много смърт и разрушение. Няма смисъл да се заблуждавам. — Тя облегна главата си на гърдите му, уви ръце около него и прошепна: — Наистина е така, всичко ме води към теб, Жан Марк!
— Аз… аз съм сразен. — Той не помръдна от мястото си. После вдигна ръце, сложи ги върху раменете й и я прегърна нежно и предпазливо. — Но ако вярваш, че ще отклоня предложението ти, жестоко се мамиш. Бих бил същински глупак, ако се откажа от онова, което желая. А пък аз съвсем не съм глупак.
— Знам това.
— Аз съм практичен човек. — Устните му погалиха слепоочията й. — Ако ми подаряват победа, аз я вземам.
— Да.
Той я вдигна на ръце и я понесе към леглото.
— А ако заченеш дете?
Стъписването й беше мимолетно, тъй като тя веднага се окопити.
— Не очаквам нищо от теб! Ако се случи, аз ще се грижа за детето си.
Той я погледна внимателно.
— Ти се предаваш напълно?
— Това не е никакво предаване — прошепна тя. — Това е предлагане.
Сложи я върху копринената завивка и легна до нея, подпрял се на лакът. Така той разглеждаше лицето й, а тя четеше в изражението му объркване, наслада и, колкото и странно да беше, съжаление.
— Това все пак същото ли е или не?
— Не. — Тя зарови пръсти в гъстата му коса, когато той доближи устните си. — Различно е! Ще видиш!
