— Дантон го прати там. Той не е знаел какво се разиграва. — Тя вдигна безпомощно рамене. — Ала и когато е видял изстъпленията, не е могъл да се намеси, без да разкрие своята самоличност, а след това нямаше да има за нас вече никаква стойност! За него в онзи момент въпросът е бил дали да спаси тогава няколко живота в манастира, или по-късно хиляди.

— Аз самата не знам какво решение бих взела на негово място.

— Това е едно от онези решения, които той трябваше непрекъснато да взема през последните две години — каза Нана. — Кой ще умре? Кого можем да спасим?

— Вие му се възхищавате, нали?

— Той е храбър мъж. — Лицето на Нана доби непристъпен вид. — А сега ще ви покажа как се правят тези ветрила. Къде срещнахте най-големи трудности?

За Нана очевидно темата Франсоа беше приключена.

Жулиет сви рамене.

— Ах, за мен всичко беше трудно, особено слепването на двете части, така че да не се повреди рисунката.

— В такъв случай сте употребявали неподходящ туткал. Аз използвам специален, който се приготвя от козина, кожа и кости.

Жулиет изкриви лице.

— Това звучи отблъскващо.

— Той страшно вони, но същевременно придава здравина и еластичност. Трябва да се взема съвсем по мъничко, иначе ще се повредят пръчиците или пък опънатото платно. — Нана й подаде шишенце с туткал и два дървени обръча. — После се опъва много здраво хартията върху обръчите и се оставя цели два дни да съхне. След което може да се рисува.

— А пръчиците?

— След това ветрилото се нагъва. — Нана й посочи някаква дървена форма, в която двайсетина жлеба излизаха от един център. — За целта са необходими това приспособление и голямо старание. При прегъването всичко трябва да съвпадне отведнъж. После се залепват внимателно пръчиците между отделните листа и съхнат един ден. Може и по-дълго, ако за опъване се използува коприна или козя кожа. С един нит пръчиците се закрепват заедно, а накрая се украсява с ленти и цветя.

Жулиет поклати глава и се засмя, но в смеха й се долавяше съжаление.

— О, Боже мой, и всичко това само за малко прохлада в горещия ден!

— По време на фараоните ветрилото се е използувало като символ на властта. — Нана й намигна. — Но аз бих могла да се обзаложа, че мадам Помпадур и мадам Дюбари са имали не по-малка власт със своите ветрила.

— Къде сте учили всичко това? — попита Жулиет с разпалено любопитство.

— Моята свекърва държеше дюкян за ветрила в Лион. Баща ми доставяше ветрилата на клиентите на мадам Сарпелие, ала не го беше много грижа за работата. На тринадесет години ме омъжи за Жак Сарпелие. — Лицето на Нана говореше красноречиво за чувствата, които изпитваше. — Клетият Жак имаше заешка устна и беше грозен и отблъскващ като първородния грях, ала обвързването ни беше идеалното решение за всички участници. Мадам Сарпелие си беше внушила, че аз ще работя в дюкяна, без да скръствам ръце, от тъмно до тъмно. Жак се надяваше, че ще играя ролята на прилежна и трудолюбива слугиня и ще проявявам щедрост и раболепие в леглото. А пък баща ми си въобразявате, че така ще се подсигури при мадам.

— А вие? Вие какво си въобразявахте?

Тя се подсмихна.

— Аз се наслаждавах в леглото с Жак, макар че го хвърлих в ужас с непокорството си. За моя голяма радост открих, че заради отблъскващото и грозно лице милостивият Бог щедро беше обезщетил клетия Жак на друго място. Останалото, което възнамеряваше да прави с мен и за което кроеше планове, ме радваше по-малко. Когато Жак се спомина, аз си събрах надве-натри дрешките, сбогувах се и запраших към Париж.

— За такова нещо на сама жена й трябва много смелост. Никога ли не сте съжалявали?

— Не, аз съм от хората, които ценят по-високо от всичко свободата си. Ако бях останала в Лион, щях да стана робиня на свекърва си… докато Господ я прибере на небето. Тук, в Париж, не съм на никого.

— А как стана така, че сте се присъединили към групата на роялистите?

Нана се разсмя сдържано.

— Колко много въпроси… Ами в действителност да каже човек, че съм изпитвала особено предразположение към благородниците, не е така! Дори напротив, смятах за непоносими дамите, които идваха в дюкяна и се отнасяха с мен като с последна отрепка. — Тя вдигна рамене. — Когато започнах да работя тук, в кафенето, бях останала без пукнат грош, а пък нашият приятел Раймон Жордано не беше прекалено щедър. Разбира се, твърде скоро забелязах, че освен в кафенето беше замесен и в някакво дело, което се заплащаше доста добре. Получаваше редовно пари от брата на краля, граф дьо Прованс, защото помагаше на аристократите да избягат от тъмницата.

— Граф дьо Прованс ли ви плаща? — попита Жулиет удивена. Тя никога не беше харесвала Луи Станислав Ксавие, хитрия, честолюбив мъж, когото дворът и цяла Франция познаваха под прякора Мосю.

— Първоначално той ми плащаше, но след известно време… — Нана поклати глава. — Не можах да взема нищо повече от него. Другаде имаше по-наложителна нужда от парите. — Лицето й помръкна. — Открих, че и дворяните са хора! Те обичаха децата си, бояха се от смъртта… — Тя се изправи. — Сега трябва да си тръгвате! На мен ми се налага да се върна в кафенето. Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас, със специално послание.

— Не. — Жулиет се изправи. — Ще идвам два пъти седмично тук, освен ако не пратите човек при мен. Но следобед, не вечер. Жан Марк прекарва често пъти целия ден извън дома си.

Нана кимна одобрително.

— Следобед ще бъдете в по-голяма безопасност.

— Ах, аз по всяко време съм в безопасност. — Жулиет направи гримаса. — Жан Марк е наел за кочияш същински великан и отгоре на всичко един лакей, който също навява страх и ужас. Леон би могъл само като навъси челото си да обърне в бягство дузина пладнешки разбойници.

— Нека да ви изчакват зад ъгъла — каза Нана, когато тръгна с Жулиет към вратата. — Ако идвате тук с изящна каляска, няма да има никаква полза, че оставяте в къщи копринените си рокли.

— Помислих вече за това. — Жулиет погледна към простата си синя рокля с муселинов шал. — Значи… някаква друга маскировка.